Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Държах се като глупак. Първо тактиката.

— Добре, дай телефона — въздъхнах аз.

Полковникът отговори бързо, може би очакваше да го потърся.

— Хортън.

— Искаше да ти се обадя.

— Слава богу! Вече се готвех да съобщя на линкълнската полиция за бомбена заплаха. Но това нямаше да предотврати атентата, само щеше да…

— Да го пренасочи, знам.

— Моля те, кажи ми, че си там. И че ще го предотвратиш.

— Предишния път, когато знаеше къде ще бъда, ми прати четирима убийци.

— Това беше най-голямата грешка в живота ми, несъмнено.

Стори ми се, че говори искрено. Не че имаше значение.

— Как ни откри там? — попитах, като си мислех за Тревън.

— С национални технически средства.

Може и да не ме лъжеше. Нямаше как да разбера. Дори не бях сигурен защо съм си направил труда да го попитам. Просто ме гризеше неразрешеният въпрос.

— Ако си в Линкълн, искам да помогна — продължи той. — С всичко, каквото мога.

— Тук сме — потвърдих. Чувствах се отвратително, че му доставям това удоволствие.

— Добре.

— И Гилмор е тук.

— Да, знам.

— Трябва да науча къде е. Джиесемът му е изключен. Можеш ли да го откриеш?

Последва кратко мълчание.

— Ще се обадя на един-друг. Как да се свържа с теб?

— Аз ще ти позвъня.

— Благодаря — отвърна Хортън и затвори.

Никой не спа. В три през нощта Канезаки закара Докс на строителния обект. Аз се обадих на Хортън. Още не знаеше нищо. Приятелят на Канезаки му съобщи, че джиесемът на Гилмор продължава да е изключен. Започвах да изпитвам мрачно предчувствие. Не само, че нямаше да успеем да предотвратим атентата. Щях да се чувствам виновен, че съм задействал всичко това.

Реших, че каквото и да се случи и колкото и дълго да се наложи да чакам, Хортън ще умре. Предполагах, че в крайна сметка всъщност няма да има значение, но тази мисъл поне ме разсейваше и донякъде ме утешаваше. За известно време дори ми помогна да се унеса.

Когато навън започна да се развиделява, отново позвъних на полковника. Очаквах най-лошото.

— Добра новина — съобщи той.

Опитах се да не се обнадеждавам прекалено.

— Какво става?

— Безпилотният самолет. „Пепелянката“. Лети с навигационна система. Трябва да се свърже със сателита. Така…

— Ще разберем откъде е излетяла.

— Точно така. Един мой приятел от Националната разузнавателна служба ще следи само за този сигнал. Веднага щом получа координатите, ще ти ги дам.

— Може да нямаме много време. Дори не сме сигурни, че той ще е в района на Линкълн.

— Знам. Но би трябвало да се справим. „Пепелянката“ може да лети цял ден. Съмнявам се, че Гилмор ще иска да я остави толкова дълго във въздуха, но няма нужда и да чака до последния момент. Предполагам, че ще я вдигне поне час преди стрелците да влязат в училището. Това ще му даде време в случай на механични или други проблеми. Но трябва да мога да се свържа с теб.

Продиктувах му номера на сателитния телефон на Канезаки. Радвах се, че не се налага да му дам номер на джиесем.

— Ще пътувам с кола — поясних аз. — Обади ми се веднага щом научиш.

Уведомих другите, после повиках Докс по радиостанцията.

— Ей, не те будя, нали?

Той се позасмя.

— Обичам да се закачаш. Какво става?

Обясних му.

— Е, това е добре. — Звучеше умерено доволен — това, знаех от опит, беше най-силната му емоция, когато се намираше в своята снайперистка зона, при каквито и да е новини.

— Как е видимостта? — попитах.

— Чудесна на тая светлина. Виждам всичко.

— На покрива ли си?

— Един етаж по-ниско. Съмнявам се, че някой може да ме види отгоре, защо обаче да рискувам?

— Добре, успешен лов.

— И на тебе, готин. Ако не свалиш оня безпилотен самолет, моите успехи ще отидат по дяволите. Тревън и Ларисън също няма да са доволни.

Искаше да каже, че Тревън и Ларисън, които щяха да са на земята при училището, ще се намират в радиуса на взрива и ще бъдат изпепелени. Заедно с бог знае колко деца.

— Да, мислил съм за това.

— Хубаво. Не те притискам или нещо подобно.

— Ясно. Ще се чуем веднага щом научим повече.

Облякохме си бронираните жилетки и излязохме малко преди осем. С радост щяхме да заемем позиции по-рано, ала освен снайперисткото скривалище на Докс, нямаше много възможности за сливане с обстановката. Непознати мъже, мотаещи се около училище, обикновено привличат внимание. За щастие и стрелците бяха изправени пред същия проблем.

Докато Канезаки шофираше, всички за последен път проверихме екипировката си. Бяхме готови. Оставихме Тревън и Ларисън на няколко преки от училището. Бяха по дънки, тениски и бейзболни шапки. Със спортните сакове, в които носеха пистолетите, двамата спокойно можеха да минат за местни жители на път за работа в някой магазин или на строителен обект. Пожелахме си един на друг успех и никой не каза онова, за което всъщност си мислехме: ако Хортън не ми се обадеше скоро, щеше да се наложи да измислим резервен план.