Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Така че решихте просто да не му обръщате внимание?

Рената сви рамене.

— Петното беше в кухнята. Кой би могъл да каже дали кръвта не е животинска? Това не ни засягаше.

Къркалди

Карен шофираше бавно по улицата, следейки номерата на къщите. За първи път отиваше на гости в новия дом на Фил Пархатка в центъра на Къркалди. Той се беше нанесъл там преди три месеца; все обещаваше да покани колегите си в новото жилище, но досега това не се беше случило. Навремето Карен бе таила мечти един ден двамата да си купят къща заедно. Но го беше преболедувала. Мъж като Фил никога не би се почувствал привлечен към някаква набита дребна женица като нея, особено пък след като последното повишение я постави в ръководна позиция по отношение на него. Имаше мъже, на които идеята да спят с шефа би им се понравила, но Карен чувстваше инстинктивно, че това не се вписва в сексуалните фантазии на Фил. Така че тя предпочете, вместо да се отдава на онова, което наричаше „момински копнежи“, да поддържа приятелството и близкото сътрудничество в работата, които ги свързваха. Ако се налагаше да се примири с бъдещето си на стара мома-кариеристка, би могла поне да се постарае кариерата да бъде колкото е възможно по-удовлетворяваща.

Част от рецептата за удовлетворяваща работа бе нуждата от човек, на когото да изпробва идеите си. Нито един криминалист не би могъл да обхване самостоятелно цялата картина на едно сложно разследване. Всеки имаше нужда от довереник, който да вижда нещата от различен ъгъл и да бъде достатъчно интелигентен, за да формулира ясно тези различия във възприятията. Това беше особено важно при работата по студени досиета, при която, вместо да ръководи многоброен екип, старшият офицер често разполагаше само с един-двама души. А тези редови служители обикновено нямаха необходимия опит, за да бъде приносът им толкова ценен, колкото тя би желала. За Карен Фил отговаряше на всички изисквания. А ако се съдеше по това колко често самият той обсъждаше случаите си с нея, в това отношение чувствата бяха взаимни.

Те обикновено се съветваха в офиса или избираха тихо ъгълче в някоя кръчма, еднакво отдалечена от неговото и нейното жилище. Но когато му се обади на връщане от Питърхед, той вече беше пил две чаши вино.

— Може и да съм в законните граници, но работата ще е на косъм — каза той. — Защо не дойдеш у нас? Тъкмо ще ми помогнеш да избера завеси за дневната.

Карен видя номера, който търсеше, и паркира колата напряко на алеята, която водеше към къщата на Фил. Тя не излезе веднага, водена от навика си на ченге да огледа обстановката, преди да напусне колата. Улицата беше тиха, непретенциозна, застроена с къщи близнаци — масивни и видимо все още толкова солидни, колкото са били, когато са били построени, в края на деветнайсети век. Алеите, които водеха към къщите, бяха посипани с чакъл, в дворовете имаше спретнати цветни лехи. Прозорците на горните етажи, където обикновено спяха децата, бяха със спуснати завеси от плътни материи, които трябваше да изолират упоритата дневна светлина. Карен си спомни колко трудно й беше да заспива в дългите летни вечери, когато беше малка. Но тогава завесите на нейната спалня бяха от тънка материя. Пък и улицата, на която живееха, беше оживена, от кръчмата на ъгъла долитаха музика и шум от разговори. Не като в този квартал. Трудно беше да се повярва, че центърът на градчето е само на пет минути път от тук. Човек имаше чувството, че се е озовал в някое от далечните предградия.

Чул шума на колата й, Фил вече бе отворил вратата, още преди Карен да се измъкне от седалката зад волана.

Очертан на фона на светлината, силуетът му изглеждаше по-едър. Небрежната му поза съдържаше естественото предупреждение, което отправя пазачът на вратата към всеки, който се опитва да премине през нея — стоеше облегнат с една ръка на рамката на вратата, с кръстосани крака и глава, наклонена на една страна. Но в изражението му нямаше нищо заплашително. Кръглите му, тъмни очи примигваха добродушно срещу светлината, усмивката очертаваше гънки по бузите му.

— Заповядай — поздрави я той и отстъпи назад, за да може тя да влезе.

Карен се озова в съвършено копие на традиционно обзаведено антре на викторианска къща — еднообразието на квадратните плочи от теракота бе разчупено от ромбове е бяла, винена и синя глазура.

— Много приятно — каза тя, забелязвайки очертания цокъл с релефни тапети.

— Приятелката на брат ми е специалист по история на архитектурата. Преора всичко тук, и докато приключи с къщата, тя вероятно ще прилича на някакъв шибан музей, защитен от Националния тръст за съхранение на архитектурните паметници — измърмори шеговито Фил. — В края на антрето завий надясно.