Вал Макдърмид - Владение на мрака

Бел почти бе изгубила надежда, когато Джулия внезапно подвикна и посочи към екрана.

— Ето! Това е Гейбриъл, там, в ъгъла!

Снимката не беше кой знае колко ясна, но Бел беше убедена, че не й се привижда. Разликата във възрастта беше около петдесет години, но не беше никак трудно да се открие прилика между това момче и Броуди Грант. Чертите на Кат са били женска версия на впечатляващата физиономия на баща й. Колкото и невероятно да беше, едно близко подобие на оригинала я гледаше от снимките от новогодишното тържество на хора, нанесли се незаконно в някаква запустяла къща в Италия. Същите дълбоко хлътнали очи, орлов нос, волева брадичка и характерната гъста грива на главата — само че не сребриста, а руса. Тя бръкна в чантата си и извади флашка.

— Мога ли да направя копие на тази снимка? — попита тя.

Рената я изгледа замислено.

— Не отговорихте, когато Джулия ви попита защо се интересувате от това момче. Може би е редно да отговорите сега.

Ийст Уиймс, Файф

Ривър смъкна плътните си работни ръкавици и изправи гръб, полагайки усилие да не изпъшка. Проблемът да работиш редом със студентите се криеше в това, че не биваше да проявява слабост. Безспорно, те бяха с около десетилетие по-млади от нея, но Ривър беше твърдо решена да покаже, че не е в по-лоша форма от тях. Затова те можеха да се оплакват, че ръцете и гърбовете ги болят от пренасянето на дребни и едри отломки, но тя трябваше да продължава да се държи като супер жена. Подозираше, че успява да заблуди единствено себе си, но това не променяше нищо. Трябваше да поддържа заблудата в името на представата, която си бе изградила за самата себе си.

Тръгна към другия край на пещерата, където трима студенти пресяваха ситните камъчета и пръстта, които се освобождаваха при разместването на едрите камъни. Досега не се бяха натъкнали на нищо, представляващо интерес от съдебномедицинска или археологическа гледна точка, но ентусиазмът им като че ли не беше намалял. Ривър си спомняше своите ранни занимания на терен; как дори самият факт, че участваш в работа по реален случай, осигуряваше достатъчно приятно вълнение, което да надделее над досадата от една еднообразна и на пръв поглед безплодна работа. Виждаше собствените си реакции, отразени в действията на тези студенти, и изпитваше задоволство от убеждението, че и тя има известен принос за това следващото поколение съдебномедицински анализатори да съзнават, че техен дълг е да говорят от името на мъртвите.

— Има ли нещо? — попита тя, когато се появи от сенките в ярката светлина, в която те се бяха скупчили над работата си.

Те заклатиха глави и замърмориха отрицателно. Един от студентите от магистърските програми вдигна глава.

— Ще стане интересно, когато бачкаторите разчистят камъните.

Ривър се ухили.

— Внимавай антрополозите ми да не чуят, че ги наричаш „бачкатори“ — тя хвърли към студентите поглед, изпълнен със симпатия. — Ако всичко е наред, до края на следобеда ще са разчистили по-голямата част от падналите камъни.

Всички бяха останали доста учудени, когато установиха, че дебелината на стената от нападали камъни не надвишава няколко фута. Ривър знаеше от опит, че такива срутвания в пещери обикновено задръстват проходите в голяма дълбочина. Разсадът трябваше да се разрасне значително, преди да достигне до критична точка и да стане причина един стабилен дотогава таван да рухне. Затова, когато срутването се случеше, то повличаше големи скални маси. Но този случай беше различен. И това го правеше действително много интересен.

Вече бяха успели да смъкнат изцяло горните седем — осем фута от купчината камъни. Някои от по-смелите студенти се бяха изкатерили по стената от камъни, за да надникнат от другата страна, докато Ривър бе излязла, за да донесе пайове и сандвичи за обяда им. После казаха, че от другата страна всичко изглеждало чисто — имало само няколко големи камъка, които вероятно са се били изтърколили встрани от общата купчина.

Ривър излезе навън, за да проведе няколко телефонни разговора; вдишваше с наслада соления въздух, приемайки го като допълнително възнаграждение за усилията си. Тъкмо бе приключила разговора си със секретарката на катедрата, когато един от студентите излезе тичешком от тесния вход на пещерата.

— Доктор Уайлд! — извика той. — Елате да видите какво открихме!

Кампора, Тоскана

Бел се беше постарала разказът й да прозвучи така, че да предизвика възможно най-силна емоционална реакция. Ако се съдеше по зашеметеното мълчание на Рената и Джулия, като че ли беше постигнала целта си.