Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Това е толкова тъжно! Бих била съсипана, ако такова нещо се случеше в моето семейство — каза накрая Джулия, навлизайки в положението като жена, отгледана със сапунени сериали и списания, посветени на живота на знаменитостите. — Горкото бебенце!

Рената беше по-обективна.

— И вие мислите, че Гейбриъл може да е това дете?

Бел сви рамене.

— Нямам представа. Но този плакат е първата сигурна следа във връзка със случая, появила се след повече от двайсет години. А при това Гейбриъл прилича удивително много на дядото на изчезналото дете. Може би просто така ми се иска, но все пак се питам дали не сме попаднали на следа.

Рената кимна.

— Следователно трябва да ви помогнем по всички възможни начини.

— Няма да разговарям отново с карабинерите — заяви Джулия. — Свине такива!

— Ей! — възрази Грация, откъсвайки се от чистенето на грах. — Не обиждай свинете. Нашите прасета са удивителни същества. Интелигентни и полезни — за разлика от карабинерите.

Рената протегна ръка.

— Дайте ми флашката. Няма смисъл да се разговаря с карабинерите, защото те не се интересуват от този случай. Не и така, както се интересувате вие. Не както се интересува засегнатото семейство. Затова трябва да споделим всичко именно с вас. — Тя копира бързо снимката на флашката на Бел. — А сега да видим дали разполагаме с още снимки на Гейбриъл и баща му.

Когато приключиха, бяха успели да открият още три снимки, на които се виждаше Гейбриъл, но нито една от тях не беше по-ясна от първата. Рената успя да открие и две снимки на баща му — едната в профил, на другата половината му лице беше скрито от главата на друг човек.

— Как мислите, дали още някой има снимки от тази вечер? — попита Бел.

Двете жени явно се съмняваха.

— Не помня някой друг да е снимал — каза Рената. — Но все пак, с тези мобилни телефони, кой знае? Ще поразпитам.

— Благодаря. Също така би било от полза да се осведомите дали още някой не познава Гейбриъл и баща му.

Бел взе скъпоценната флашка. При първа възможност щеше да я изпрати на един колега, който се бе специализирал в изчистването на правени незабелязано снимки на разни величия, на които се виждаше как те правят неща, които не би трябвало да правят, с хора, с които не би трябвало да си имат работа.

— Имам по-добра идея — каза Грация. — Защо да не донеса тук довечера едно прасе? Можем да го изпечем на шиш и да повикаме всички. Парче хубаво свинско печено и няколко чаши вино ще ги накарат да разкажат всичко, което знаят за този Гейбриъл и за баща му.

Рената се усмихна и вдигна чашата като за наздравица.

— Пия за това. Но те предупреждавам, Грация, че печеното прасе може да отиде на вятъра. Този човек като че ли не беше особено общителен. Не помня да е разговарял много с когото и да било от присъстващите на новогодишното празненство.

Грация прибра изчистения грах и го изсипа в една найлонова торба.

— Няма значение, това е добър повод да прекараме една приятна вечер със съседите си. Бел, тук ли ще останеш, или да те закарам нагоре?

Сега, когато възникна възможност да поклюкарства с всички жители на селцето, Бел вече не възприемаше задачата си като особено спешна.

— Ще се прибера сега с теб, а с вас, момичета, ще се видим по-късно — каза тя и допи виното си.

— А не ви ли интересува кръвта? — попита Джулия.

Бел, която тъкмо ставаше от стола си, едва не падна.

— Искате да кажете, кръвта на пода? — попита тя.

— О, значи знаете — каза разочаровано Джулия.

— Знам, че имаше петно от кръв на пода в кухнята — отвърна Бел. — Но не знам нищо повече.

— В петък, след като карабинерите си заминаха, ние отидохме да се поогледаме — каза Джулия. — И видяхме, че кървавото петно изглежда по-различно в сравнение с първия път, когато го видяхме — в деня, след като те си заминаха.

— В какъв смисъл по-различно?

— Сега кръвта е ръждивокафява и се е просмукала в камъка. Тогава петното беше яркочервено и лъскаво — сякаш кръвта беше съвсем прясна.

— И вие не се обадихте на полицията? — Бел се постара да прикрие недоумението си.

— Не беше наша работа — отвърна Рената. — Ако хората от „Бур Ест“ са били на мнение, че трябва да се обадят в полицията, биха го направили — тя сви рамене. — Знам, че това ви се струва странно, и ако се беше случило в Холандия, и аз се съмнявам, че бих решила да не предприемам нищо. Но тук нещата стоят по-различно. Няма човек с леви убеждения, който да вярва на полицията. Нали видяхте как действаше италианската полиция по време на срещата на Г-8 в Генуа, как се отнасяше с протестиращите? Джулия поразпита някои от хората тук дали според тях трябва да се обади в полицията и всички бяхме единодушни, че единственото, което би постигнала, би било да даде на ченгетата повод да обвинят хората от кукления театър, независимо от това, което се е случило в действителност.