Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Сприятелихме се с тях — допълни Джулия. — Карабинерите са откачили, държат се така, като че ли са били някакви престъпници.

— Значи се появиха просто така, без да са идвали и преди? Откъде са научили за съществуването на къщата?

— Преди две години Радо се бил наел да работи в завода за цимент в долината. Той ми разказа, че обичал да се разхожда из гората и тогава се натъкнал на вилата. Така че, когато им се наложило да потърсят място, осигуряващо лесен достъп до основните населени места в тази част на Тоскана, си спомнил за вилата и дошли тук — каза Джулия.

— И с какво точно се занимаваха? — попита Бел, опитвайки се да напипа някаква връзка с миналите събития, около които се въртяха търсенията й.

Рената отговори:

— Имаха куклен театър. — Изглеждаше учудена, че Бел не знае. — С марионетки, от онези, които изнасят улични представления. По време на туристическия сезон имаха постоянна програма. Флоренция, Сиена, Волтера, Сан Джиминяно, Греве, Черталдо Алто. Участваха и във фестивали. Във всеки малък град в Тоскана има по някакъв ежегоден празник — на манатарките, на старите машини за рязане на салами, на едновремешните трактори. Така че „Бур Ест“ даваха представления навсякъде, където можеха да съберат публика.

— „Бур Ест“? Как се пише това? — попита Бел.

Рената й показа.

— Съкратено от Burratinaio Estemporaneo 25 25 (ит.) — Куклен театър на импровизациите. — Б.пр. . Много често импровизираха.

— Плакатът от вилата — черно-бяла рисунка на кукловод с някакви доста странни марионетки — него ли ползваха, за да съобщават за представленията си? — каза Бел.

Рената поклати глава.

— Ползваха го само за специални представления. Аз съм виждала да го ползват само веднъж, когато имаха представление на Задушница в Коле Вал д’Елза. Обикновено ползваха плакати с ярки цветове, с рисунки в стила на комедия дел’арте. Образите от традиционния куклен театър в осъвременен вариант. Такива плакати бяха по-точно отражение на работата им от черно-белия.

— Популярни ли бяха? — осведоми се Бел.

— Струва ми се, че работата им вървеше — каза Джулия.

— В годината, преди да дойдат тук, бяха прекарали лятото в Южна Франция. Дитер казваше, че в Италия се работело по-добре. Според него тук туристите били по-склонни да приемат оригинални идеи, а местното население — по-толерантно. Не печелеха кой знае какви пари, но се справяха. Винаги имаха достатъчно храна на масата и вино в изобилие. И бяха готови да посрещнат дружелюбно всеки посетител.

— Тя е права — намеси се Рената. — Не бяха стиснати. Ако дойдеха на вечеря в нечий дом, задължително канеха домакина на свой ред на вечеря. — Тя изкриви уста, така че едното й ъгълче се смъкна надолу. — В тези кръгове това не е толкова обичайно, колкото бихте предположили. Само говорят за споделяне на притежанията и колективен дух, но в повечето случаи се оказват по-големи егоисти от хората, които презират.

— Като изключим Урсула и Матиас — каза Джулия. — Те се държаха по-настрана. Всъщност не общуваха много с местните, за разлика от останалите.

Рената изсумтя презрително.

— Това е, защото Матиас си беше въобразил, че е техен ръководител — тя наля още вино на всички и продължи: — Тъкмо Матиас бе основател на театралната компания и все още му се нравеше всички да се държат с него като с директор на цирка. А Урсула, жената, с която той ходеше, си беше купила правото на участие в трупата. Беше очевидно, че Матиас прибира и лъвския пай от приходите. Те пътуваха с луксозния кемпер, обличаха се в скъпи дрехи, само че в хипарски стил. Струва ми се, че това беше въпрос на поколения.

— Матиас трябва да е бил петдесетинагодишен, а повечето от останалите бяха много по-млади. Двайсетинагодишни, по-възрастните надали бяха прехвърлили с много трийсетте.

Всичко това беше много интересно, но Бел продължаваше да не вижда никаква връзка със смъртта на Кат Грант и изчезването на сина й. Този тип, Матиас, като че ли беше единственият, който бе достатъчно възрастен, та да може да е бил свързан с онези отдавна отминали събития.

— А този Матиас има ли син? — попита тя.

Двете жени се спогледаха озадачени.

— С него не пътуваше никакво дете — каза Рената. — Не съм го чувала да говори за свой син.

Джулия си взе смокиня и я захапа, тъмнолилавата вътрешност на плода разцъфна и по пръстите й полепнаха семенца.

— Той имаше приятел, който го навестяваше от време на време. Някакъв британец. Той имаше син.