Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Беше простреляна в гърба. Прецени сама.

Карен се облегна на стола си — отговорът, до който можеше да стигне сама, не й харесваше, но знаеше, че няма да узнае нищо повече от човека срещу себе си.

— Действали сте като някакви шибани каубои в доброто старо време, а? — В тона й нямаше и следа от възхищение.

— Вършехме си работата — отвърна Лосън. — Обществеността получаваше онова, от което се нуждаеше.

— Очевидно обществеността не е била наясно и с половината от онова, което се е случвало — Карен въздъхна. — Следователно имаме три изстрела, само два, от които са споменати в доклада?

Лосън кимна.

— Макар да не виждам какво променя това.

Той отново се размърда, извръщайки този път тялото си към вратата.

— Има ли още нещо, което би трябвало да знам, а също не присъства в досието по случая? — попита Карен, напомняйки с въпроса си, че тя е човекът, който води разпита.

Лосън отметна глава назад и загледа ъгъла, в който се срещаха стените и таванът. Издиша шумно и издаде устни напред.

— Струва ми се, че няма друго — каза той накрая и сведе отново глава надолу, срещайки уморения й поглед. — През цялото време бяхме убедени, че е Фъргъс Синклер. А междувременно не се е случило нищо, което да промени мнението ми по въпроса.

Кампора, Тоскана

Топлината на тосканското слънце пропъждаше сковаността в раменете на Бел. Тя седеше в сянката на един кестен зад няколкото сгушени една в друга къщички в края на Босколата. Ако наклонеше силно глава, можеше да види едно ъгълче от покрития с керемиди покрив на запустялата вила на Паоло Тоти. Но онова, което виждаше точно пред себе си, беше далеч по-привлекателно. На ниска масичка пред нея имаше кана вино, шише с вода и купа смокини. Край масата седяха основните й източници на информация. Джулия, млада жена с падаща в безредие буйна черна коса и кожа, белязана с червеникави следи от акне — тя правеше ръчно рисувани играчки, предназначени за туристи, в един някогашен свинарник, преустроен и превърнат в работилница; и Рената, русокоса холандка, чийто тен напомняше на сирене гауда — тя работеше като реставратор на непълен работен ден в Националната пинакотека в Сиена. Според Грация, която седеше облегната на дървото и чистеше грах, карабинерите вече били разговаряли с двете жени.

Социалните условности трябваше да се спазват и Бел потискаше нетърпението си, докато жените бъбреха непринудено. Най-сетне Грация придаде необходимата посока на разговора.

— Освен това Бел се интересува и от онова, което се е случило във вилата на Тоти — каза тя.

Рената кимна мъдро.

— Винаги съм знаела, че някой ще дойде да задава въпроси за това — каза тя на съвършения си, отчетлив италиански, който звучеше като компютърно генериран говор.

— Защо? — попита Бел.

— Тръгнаха си толкова внезапно. Бяха си тук и изведнъж изчезнаха — за една нощ — каза Рената.

— Тръгнаха си, без да кажат и дума някому — каза нацупено Джулия. — Направо не ми се вярваше. Дитер уж ми беше гадже, а дори не дойде да се сбогува. Тъкмо аз открих, че са изчезнали. Онази сутрин отидох да пия кафе с Дитер, както правех винаги, когато не им се налагаше да тръгнат прекалено рано за някое представление. И открих, че къщата е празна. Като че ли бяха нахвърляли в караваните всичко, което им е попаднало, и бяха потеглили. Оттогава не съм чувала нищичко за онова копеле Дитер.

— И кога се случи това? — попита Бел.

— В края на април. Имахме планове да прекараме заедно почивните дни през май, но от това не излезе нищо — тази мисъл очевидно все още будеше раздразнение у Джулия.

— Колко души живееха там? — попита Бел. Джулия и Рената започнаха да броят на пръсти. Дитер, Мария, Радо, Силвия, Матиас, Петер, Лука, Урсула и Макс. Смесица от представители на всевъзможни европейски националности. Пъстро сборище, което на пръв поглед не би могло да има нищо общо с Кат Грант.

— Какво правеха те тук? — попита тя.

Рената се ухили.

— Предполагам, би могло да се каже, че са взели назаем къщата. Появиха се миналата пролет с две разнебитени каравани и един голям лъскав кемпер „Уинебаго“ и просто се нанесоха в къщата. Бяха много дружелюбни, много общителни. — Тя сви рамене. — Ние тук, в Босколата, сме донякъде алтернативна общност. Селцето беше почти запустяло през седемдесетте години, когато някои от нас заживяха тук без документи за собственост. Постепенно изкупихме имотите и ги възстановихме във вида, в който ги виждате сега. Така че се отнасяхме с известно разбиране към новите си съседи.