Вал Макдърмид - Владение на мрака

Като всички добри журналисти, и Бел имаше неподлежащ на анализ инстинкт за добрия материал. И този инстинкт сега й подсказа, че се е натъкнала на златна жила.

— На каква възраст беше синът?

Джулия облиза замислено пръстите си.

— На двайсет? Може и да беше малко по-голям, но не много.

В главата на Бел се блъскаха поне дузина въпроси, но тя си разбираше прекалено добре от работата, за да ги изсипе трескаво един след друг. Затова отпи бавно от виното си, а после попита:

— Какво друго си спомняте за него?

Джулия сви рамене.

— Виждала съм го няколко пъти, но само веднъж ме запознаха с него. Името му е Гейбриъл, говореше съвършен италиански. Каза, че бил израснал в Италия, изобщо не помнеше да е живял някога в Англия. Беше студент, но не разбрах къде следваше — нито пък какво. — Тя изкриви лице в гримаса на съжаление. — Жалко наистина, но не проявявах особен интерес към него.

Добре де, в наученото нямаше нищо от решаваща важност, но в него като че ли се криеше някаква възможност.

— Как изглеждаше той?

Джулия доби още по-неуверен вид.

— Трудно ми е да го опиша. Висок, със светлокестенява коса. Доста привлекателен. — Тя смръщи лице. — Не ме бива за тези неща. Какво толкова интересно има в него всъщност?

Рената спаси Бел от необходимостта да отговаря.

— Той беше ли на новогодишното празненство? — попита тя.

Лицето на Джулия се проясни.

— Да, дойде с баща си.

— Тогава може да го има на някоя снимка — каза Рената. После се обърна към Бел. — Бях си взела фотоапарата. Направих десетки снимки през новогодишната нощ. Почакайте да донеса лаптопа си.

Тя скочи на крака и забърза към дома си.

— Ами бащата на Гейбриъл? — попита Бел. — Казвате, че бил британец?

— Точно така.

— А Матиас откъде го познаваше? Да не би и той да е британец?

Джулия се поколеба.

— Мислех го за немец. Двамата с Урсула се бяха срещнали преди доста години в Германия. Но говореше италиански точно като приятеля си. Говорът им звучеше еднакво. Така че може и той да е бил британец, не знам.

— Как се казваше бащата на Гейбриъл?

Джулия въздъхна.

— Май не съм в състояние да ви помогна много. Не си спомням името му, съжалявам. За мен той беше просто някакъв мъж на възрастта на баща ми, нали разбирате? Бях с Дитер и не проявявах никакъв интерес към някакъв старец, преминал петдесетте.

Бел скри разочарованието си.

— Знаете ли какво работи той? Имам предвид бащата на Гейбриъл?

Джулия се оживи, доволна, че знае отговора поне на един от въпросите.

— Художник е. Рисува пейзажи за туристите. Продава ги на две галерии — една в Сан Джиминяно и една в Сиена. Освен това обикаля същите местни празници, на които „Бур Ест“ дават представления, за да продава работите си.

— Така ли се е запознал с Матиас? — попита Бел, опитвайки се да потисне разочарованието си, че бащата на загадъчния Гейбриъл не можеше да бъде завършилият управление на стопанството Фъргъс Синклер. В края на краищата, един художник би бил на място в средите, в които се е движела Кат. Може пък бащата на Адам да е бил някой, когото е познавала от студентските си години. Или човек, с когото се е запознала на някоя изложба, или в някоя галерия, когато се е прибрала в Шотландия. По-късно щеше да има време да проучи тези възможности. А сега трябваше да съсредоточи вниманието си върху Джулия.

— Не, не мисля, че е станало така. Струва ми се, че се познаваха от много по-отдавна.

Докато Джулия казваше това, Рената се върна с лаптопа си.

— За Матиас и бащата на Гейбриъл ли говорите? Странно, те като че ли не се харесваха особено. Не знам защо си мисля така, но такова е убеждението ми. При тях по-скоро беше… нали знаете как човек понякога продължава да поддържа връзка с някого само защото този някой е единственият човек, с когото имат общо минало? Може да не харесваш особено този човек, но той представлява връзката ти с едно минало, което е важно за теб. Понякога става дума за връзка със семейството, понякога просто с един период от време, през който са се случвали важни за теб неща. И ти се иска да не губиш тази връзка. Когато ги виждах заедно, оставах с впечатлението, че ги свързва нещо подобно. — Докато говореше, пръстите й се движеха по клавиатурата, отваряйки папка със снимки. Тя постави лаптопа така, че Джулия и Бел да виждат екрана, после стана и отиде зад тях, привеждайки се напред, за да може да сменя снимките.

Празникът приличаше на повечето празници, на които бе присъствала Бел. Хора, които пиеха, насядали край масите. Хора, които правеха гримаси към обектива. Танцуващи хора. Хора, чиито лица ставаха все по-червени с напредването на времето, погледите им — по-разфокусирани, а движенията — по-некоординирани. Двете жени от Босколата се кискаха и даваха пояснения, но нито една от двете не успяваше да открие на снимките Гейбриъл или баща му.