Вал Макдърмид - Владение на мрака

Което бе повече от възможно. Цялата организация беше истински кошмар. Беше се опитал да убеди Грант да откаже, да настоява да определят друго място за предаване на откупа. Всичко друго, но не и проклетият морски бряг посред нощ. Усилията му бяха обречени на неуспех. Грант приемаше Лосън и хората му като своя частна служба за сигурност. Държеше се така, като че ли им оказваше чест, допускайки ги тук в разрез с изричните изисквания на хората, които бяха отвлекли дъщеря му и внука му. Въпреки онова, което бе казал за екипа на застрахователите, той като че ли не осъзнаваше колко много неща могат да се объркат. Дори мисълта за това му се струваше непоносима.

Лосън погледна крадешком фосфоресциращия циферблат на часовника си. Оставаха още три минути. Беше толкова тихо — той бе очаквал да чуе шума на двигателя на колата им в далечината. Но пренасянето на звуците на открито винаги беше непредсказуемо. Беше забелязал, когато премина по-рано по тази пътека, оглеждайки местността, че Лейдис Рок изпълнява функцията на звукозащитна бариера, изолирайки шума на морето не по-зле от тапи за уши. Един бог знаеше как се пренасяше шумът на наближаващо превозно средство в тази гориста местност.

После, без всякакво предупреждение, откъм скалата избухна ярка, бяла светлина и го заслепи. Единственото, което Лосън бе в състояние да види, беше хипнотизиращият светъл кръг. Той отстъпи несъзнателно по-назад под дърветата, опасявайки се, че ще го забележат.

— Господи боже! — възкликна Грант, пусна жена си и направи няколко крачки напред.

— Стойте на мястото си! — разнесе се нечий безтелесен глас иззад светлината. Лосън се опита да долови някакъв местен акцент, но в гласа нямаше нищо характерно, освен че недвусмислено принадлежеше на шотландец.

Лосън виждаше профила на Грант, силната бяла светлина бе изсмукала всякакъв цвят от лицето му. Устните му бяха оголили зъбите, сякаш се канеше да изръмжи. Тревогата накара Лосън да почувства присвиване на стомаха като при киселини. Как, по дяволите, бяха успели похитителите да заемат това положение в основата на скалата, без той да ги види? Лунната светлина огряваше достатъчно силно пътеката и в двете посоки. Беше очаквал приближаването на някакво превозно средство. Нали в края на краищата имаха двама заложници? Не биха могли да ходят пеш с тях цяла миля по плажа от Уест Уиймс до Ийст Уиймс. Стръмно издигащият се скалист скат зад гърба му изключваше възможността да са дошли откъм Нютън ъв Уиймс.

Похитителят се провикна отново:

— Добре, да започваме! Всичко ще стане, както казахме. Госпожо Грант, вие ще дойдете при нас с парите.

— Не и ако не видим доказателство, че те са живи! — изрева Грант.

Едва бе произнесъл думите, и някаква фигура излезе, препъвайки се, в кръга от светлина — несръчно движеща се марионетка, която напомни на Лосън за плакатите, с които похитителите съобщаваха исканията си. Когато очите му привикнаха към ярката светлина, той видя, че това беше Кат.

— Аз съм, татко — извика тя с пресипнал глас. — Мамо, донеси ми парите.

— Къде е Адам? — извика Грант, стисвайки за рамото жена си, която посегна към сака. Мери се препъна и едва не падна, но съпругът й не забеляза. — Къде е внукът ми, копелета такива?

— Той е добре. Щом получат парите и диамантите, ще ви го предадат — извика Кат. В гласа й ясно се долавяше отчаяние. — Моля те, мамо, донеси парите, както беше уговорено.

— По дяволите — каза Грант и подаде с рязко движение сака на жена си. — Направи го, направи това, което казва тя.

Нещата излизаха извън контрол, Лосън го съзнаваше. По дяволите забраната за ползване на радиостанции, която сам бе наложил. Взе радиостанцията си и заговори толкова ясно, колкото му бе възможно при тези обстоятелства:

— Танго Едно и Танго Две. Тук е Танго Лима. Насочете се към онази част на Лейдис Рок, която гледа към брега. Направете го незабавно. Не отговаряйте. Започнете с разгръщането. Незабавно.

Докато говореше, той виждаше как Мери, привела рамене, върви с несигурни крачки към дъщеря си. По негова преценка между двете имаше разстояние от около трийсет и пет ярда. Като че ли Мери бе онази, която измина по-голямата част от разстоянието. Когато беше вече толкова близо до дъщеря си, че можеше да я докосне, Кат протегна ръка, за да вземе сака.

За негово учудване Мери избра тъкмо този момент, за да отхвърли навиците, придобити през трийсетте години брачен живот с Броуди Грант. Вместо да изпълни онова, което й бе наредено първо от похитителите и после от съпруга й, Мери продължи да стиска здраво дръжките на сака въпреки усилията на Кат да го изтръгне от нея. Лосън долови раздразнението в гласа й, когато тя каза: