Вал Макдърмид - Владение на мрака

А имало и гости. Стана ясно, че те не били малко. Гейбриъл и баща му не се отличавали по нищо от останалите, като изключим това, че бащата очевидно бил по-скоро приятел на Матиас, отколкото на цялата компания. Не бил особено общителен. Държал се учтиво, но никога не откровеничел. Относно името му мненията се разминаваха. Едни твърдяха, че се казвал Дейвид, други — Даниъл, а трети — Дарън.

С напредването на вечерта Бел започна да се пита дали спонтанната й реакция на снимката, която й показа Рената, има някакво основание. Всичко останало изглеждаше крайно несигурно. И тогава, тъкмо когато си беше наляла чаша vin Santo и бе напълнила шепата си с бадемови бисквити, едно момче се промъкна боязливо към нея.

— Нали вие сте жената, която се интересува от „Бур Ест“? — измънка то.

— Точно така.

— И от онова момче, Гейб?

— А какво знаеш ти за тях? — попита Бел, сядайки по-близо до него, опитвайки се да го привлече с усещането за съзаклятничество.

— Той беше тук точно в деня, преди да избягат.

— Гейбриъл ли имаш предвид?

— Точно така. Не съм казвал нищо за това преди, защото се предполагаше, че е трябвало да съм на училище, ама аз не бях, нали разбирате.

Бел го потупа по ръката.

— Можеш да ми вярваш, разбирам те напълно. И аз не си падах много по училището. Има много по-интересни неща за вършене.

— Ами да. Та така, аз бях в Сиена и видях Матиас да излиза от гарата заедно с Гейб. Матиас беше заминал за някъде, нямаше го два дни. Нямах някакво по-интересно занимание, затова реших да ги проследя. Отидоха на паркинга при Порта Романа и излязоха от там с микробуса на Матиас.

— Разговаряха ли? Създаваха ли впечатление, че са в приятелски отношения?

— Изглеждаха доста смачкани. И двамата ходеха с приведени глави и почти не разговаряха. Но не мога да кажа, че са изглеждали скарани. По-скоро и двамата бяха ядосани от нещо.

— А после видя ли ги отново, тук?

Момчето сви рязко рамене.

— Така и не ги видях повече. Но когато се върнах, микробусът на Матиас беше тук. Другите бяха отишли чак в Гросето, където щяха да изнасят специално представление. Това е на два часа път с кола от тук — затова вече бяха заминали, когато си дойдох. Предположих, че Матиас и Гейб са във вилата — момчето й отправи нахална усмивка. — Кой знае какво са правили.

Бел си каза, че ако се съдеше по кръвта на пода, каквото и да са правили, то не е било свързано с удоволствия, каквито вероятно си представяше този лишен от въображение млад човек. Въпросът всъщност беше чия бе тази кръв. Дали хората от „Бур Ест“ бяха побягнали, защото, когато са се прибрали, са открили водача си в локва от собствената му кръв? Или пък са се разбягали, защото ръцете на водача им са били изцапани с кръвта на Гейбриъл?

— Благодаря — каза тя на момчето, обърна му гръб и напълни отново чашата си, която, кой знае как, се беше оказала празна. Сведенията, получени от момчето, й дадоха богат материал за размисъл. Матиас отсъствал два дни. После се върнал заедно с Гейбриъл. И после двамата са били известно време сами във вилата. На другата сутрин се оказало, че цялата трупа си е плюла на петите, при това бързо, оставяйки след себе си същите плакати като онези, които преди години бяха ползвали хората, подписвали се като „Съюз на анархистите в Шотландия“, и едно голямо петно кръв на пода.

Не беше необходимо да имаш кой знае какви способности на криминалист, за да прецениш, че се е случило нещо ужасно. Но с кого? И най-вече, защо?

Ийст Уиймс

„Лято в Шотландия“, мислеше си Карен с горчивина, докато слизаше с усилие надолу по пътеката към Пещерата на Тана. Беше девет часа вечерта, но още не се беше смрачило, за сметка на това упоритият дъждец се просмукваше до костите й и комарите хапеха като за последно. Виждаше цял облак от тях около главата на Фил, докато го следваше надолу към брега. Беше убедена, че сега хапят по-лошо, отколкото когато беше дете. Да му се не види глобалното затопляне. Гадините ставаха по-зли, а времето — по-лошо.

Когато пътеката стана вече равна, тя видя двама от студентите на Ривър да пушат, сгушени под една надвиснала скала. Може би, ако застанеше така, че димът от цигарите да се носи към нея, той щеше да пропъди комарите? Зад тях Ривър крачеше напред-назад, притиснала телефона към ухото си, дългата й, тъмна коса беше вързана на опашка, промушена през отвора на бейзболната й шапка. Но онова, което накара Карен да потръпне, не беше дъждът, а белотата на работния гащеризон за еднократна употреба, който бе навлякла Ривър. Антроположката се обърна, видя я и незабавно прекъсна разговора си.