Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Трябва да поговоря с вас — каза Джени. — Няма да ви отнема много време — допълни тя, забелязвайки как Карен погледна към часовника на стената.

— Добре, защото наистина не разполагам с много време — отвърна Карен.

Точно до фоайето имаше малко помещение за срещи и тя поведе Джени Прентис натам. Тръсна папките на един стол в ъгъла, после се разположи срещу Джени, която седна от другата страна на малката масичка. Не беше в настроение да търпи усуквания.

— Предполагам, че сте дошла да отговорите на въпросите, които се опитах да ви задам вчера?

— Не — отвърна Джени, толкова заинатена, колкото умееше да бъде и самата Карен. — Дойдох да ви кажа да прекратите.

— Какво да прекратя?

— Това така наречено издирване на изчезналия Мик. — Очите й срещнаха предизвикателно погледа на Карен. — Той не е изчезнал. Аз знам къде е.

Това беше последното, което Карен бе очаквала да чуе.

— Какво искате да кажете с това, че знаете къде е?

Джени сви рамене.

— Не виждам по какъв друг начин да се изразя. От години знам къде е той. А той не искаше да има вече нищо общо с нас.

— Но защо тогава го пазите в тайна? Защо аз научавам това едва сега? Не сте ли чували, че не е редно да се губи времето на полицията?

Карен съзнаваше, че почти крещи, но не я беше грижа.

— Не исках да разстройвам Миша. Как бихте се почувствали вие, ако някой ви каже, че баща ви не иска и да чуе за вас? Исках да й го спестя.

Карен я загледа със съмнение. Тонът и изражението на Джени бяха убедителни, но Карен не можеше да си позволи да приеме току-така думите й за чиста монета.

— А какво ще кажете за Люк? Нима не бихте сторили всичко по силите си, за да го спасите? Нима Миша няма правото да поиска помощ за него?

Джени я изгледа презрително.

— Да не мислите, че вече не съм го питала? Умолявах го. Пращах му снимки на малкия Люк, за да се опитам да го накарам да промени решението си. Но той просто отговаряше, че няма нищо общо с момчето. — Тя отклони поглед. — Струва ми се, че той има друго семейство. За него ние нямаме значение. Мъжете като че ли се справят с това по-добре от жените.

— Налага се да поговоря с него — каза Карен.

Джени поклати глава.

— Няма начин.

— Вижте, госпожо Прентис — произнесе Карен с нарастващо раздразнение, — ние получихме съобщение за изчезнал човек. Вие твърдите, че той не е изчезнал, но имам само вашата дума, че това е така. Ние имаме нужда от потвърждение на това, което ми казахте. Ако не търсех такова потвърждение, значи не бих изпълнявала правилно служебните си задължения.

— И какво ще стане тогава? — Джени стисна с две ръце ръба на масата. — Какво ще стане, когато Миша ви попита как върви търсенето? Ще я излъжете ли? И това ли е част от служебните ви задължения? Ще я излъжете с надеждата, че тя няма да узнае истината от някое друго ченге, запознато със случая? Или ще й кажете истината и ще разбиете още веднъж сърцето й?

— Не е моя работа да вземам такива решения. От мен се иска да открия истината — после нещата излизат от моите ръце. Трябва да ми кажете къде е Мик, госпожо Прентис.

Карен знаеше, че хората трудно устояват, когато решеше да ги притисне с цялата сила на характера си. Но тази дребна женица й връщаше със същата монета.

— Казвам ви само, че си губите времето в търсене на изчезнал човек, който всъщност не е изчезнал. Прекратете търсенето, инспектор Пири. Просто го прекратете.

Нещо в казаното от Джени Прентис й звучеше фалшиво. Карен не можеше да прецени какво е то, но докато не успееше, нямаше намерение да отстъпи дори с инч. Изправи се и започна демонстративно да събира папките си.

— Не ви вярвам. Освен това, така или иначе вече е късно, Джени — каза тя и отново се обърна с лице към другата жена. — Открихме труп.

Чувала беше израза „кръвта се дръпна от лицето й“, но досега никога не беше виждала такова нещо в действителност.

— Не е възможно — каза почти шепнешком Джени.

— Това е самата истина, Джени. А мястото, на което го открихме — благодарение на вас знаем, че това е място, на което Мик е ходил често — Карен отвори вратата. — Ще се свържем с вас. — Тя задържа демонстративно вратата, изчаквайки Джени да дойде на себе си и да излезе с неуверени стъпки от стаята — сякаш напълно смазана от чутото. Но този път Карен не беше в състояние да й съчувства. Каквито и да бяха мотивите на Джени за това кратко представление, Карен вече беше сигурна, че това беше именно представление. Джени не знаеше за местонахождението на Мик Прентис нищо повече от самата Карен.