Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Или имате нужда от още нещо за работата си? Това ли е поводът да дойдете?

— Не. Имаме всичко, от което се нуждаем. Просто исках да уведомя инспектор Пири докъде сме стигнали с работата си, и когато детектив Пархатка ми каза, че тя е при вас, реших да се възползвам от възможността да се запознаем. Надявам се, че не съм прекъснала нещо важно?

Ривър се приведе напред, насочвайки към него широката си усмивка, която му напомни на Джулия Робъртс. Трудно бе да продължаваш да се гневиш, изправен срещу подобна усмивка.

— Съвсем не — отвърна той, чувствайки колко бързо се възвръща спокойствието му. — Винаги е добре да можеш да свържеш едно име с лицето на притежателя му.

— Дори ако името е толкова глупаво — каза нажалено Ривър 29 29 river (англ.) — река — Б.пр. . — По онова време родителите ми са били хипита, това е обяснението. А сега сигурно искате да знаете какво съм успяла да науча до тук. — Тя извади от джоба си електронен органайзер и натисна няколко клавиша. — Работихме до късно през нощта, за да почистим скелета и да го извадим от плиткия гроб. — Тя се обърна към Карен. — Извърших първоначалния преглед рано тази сутрин и вече мога да ви предложа някои сведения. Става дума за скелет на мъж. Бил е преминал двайсетте, но е бил на по-малко от четиридесет години. Намерихме малко коса, но е трудно да се прецени какъв е бил първоначалният й цвят, защото е поела пигмент от плътта. По зъбите има следи от зъболекарска работа, следователно, когато стесним кръга на предположенията, ще можем да се възползваме от това при търсенето. Освен това ще успеем да извлечем проба за ДНК.

— Кога е бил заровен? — попита Лийс.

Ривър сви рамене.

— Има по-изчерпателни и скъпи изследвания, които отнемат и повече време — тях не сме в състояние да проведем сега. Затова е трудно да се прецени от сега колко дълго е прекарал в земята. И все пак мога да твърдя с доста голяма сигурност, че този човек е бил жив поне през част от 1984 година.

— Това е невероятно — възкликна Лийс. — Вие, специалистите по съдебна медицина, никога няма да престанете да ме удивлявате.

Карен го изгледа студено.

— Намерили сте дребни пари в джобовете му, нали? — обърна се тя към Ривър.

— Всъщност не би могло да се говори за джобове — отвърна Ривър. — Бил е облечен в дрехи от памук и вълна, които са изгнили почти напълно. Монетите се намираха във вътрешността на тазобедрения пояс. — Тя отново се усмихна на Лийс. — Съжалявам, този път не става дума за научно постижение. Просто наблюдателност.

Лийс се покашля, чувствайки се като глупак.

— Има ли още нещо, което да можете да ни кажете на този етап?

— О, да — отвърна Ривър. — Напълно изключено е той да е умрял от естествена смърт.

Сан Джиминяно

Докато обикаляше за трети път паркинга, търсейки неуспешно свободно място, Бел си припомни как бе изглеждал Сан Джиминяно, преди да бъде включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Нямаше съмнение, че включването му в списъка беше основателно. Обитателите на средновековния град бяха използвали местния мек, сивкав варовик, за да градят къщите си, скупчени в тесните улички около централния площад с античния кладенец в средата. Когато градът вече заплашвал да прелее извън масивните градски стени, те просто решили да строят не нашироко, а нависоко. Десетки високи кули разкъсваха линията на градските покриви, придавайки й неравен и нащърбен вид, когато човек я погледнеше от долината под града. Несъмнено уникален град. Несъмнено част от световното културно наследство. И несъмнено унищожен от този свой статус.

Когато Бел дойде за първи път в този внушителен град на върха на хълма, в началото на осемдесетте години, по улиците му почти не се срещаха туристи. Тогава тук имаше още истински магазинчета — на пекари, обущари, зарзаватчии и месари. Магазинчета, от които човек можеше да си купи прах за пране, бельо или гребен. Местните хора наистина си пиеха кафето в баровете и кафенетата. Сега всичко беше преобразено. Единствената възможност да си купиш нормална храна и дрехи създаваше пазарът в четвъртък. Като изключим него, всичко останало беше ориентирано към туристите. Енотеки, продаващи прекалено скъпо „вернача“ и „кианти“ — и то такива, от които местните хора не биха пили и срещу, заплащане. Магазини за кожени изделия, предлагащи фабрично произведени чанти и портфейли. Магазинчета за сувенири и за сладолед.

И разбира се, художествени галерии за хора, разполагащи с повече пари, отколкото разум. Бел се надяваше, че поне парите отиват у местното население, тъй като именно то заплащаше най-високо промените.