Вал Макдърмид - Владение на мрака

— С какво мога да ви помогна? — измънка тя припряно, така че думите почти се сляха една с друга.

Бел се зае отново да реди наизустените вече фрази. Но само след няколко изречения, жената притисна с ръка устата си и я погледна с разширени от удивление очи.

— О, господи! — възкликна тя. — Даниъл? Да не би да имате предвид Даниъл?

Бел измъкна снимките и ги показа на жената, която като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Това е Даниъл — каза тя. Посегна и докосна с пръсти снимката там, където се виждаше главата на Гейбриъл. — И Гейб. Горкият, милият Гейб.

— Не разбирам — каза Бел. — Някакъв проблем ли има?

Жената си пое дълбоко, треперливо дъх.

— Даниъл е мъртъв — тя разпери скръбно ръце. — Почина още през април.

Бел, потресена на свой ред, попита:

— Какво се е случило?

Жената се облегна на стола си и зарови пръсти в черната си къдрава коса.

— Рак на панкреаса. Поставиха му диагнозата точно преди Коледа. Беше ужасно. — В очите й проблеснаха сълзи. — Не биваше да се случва точно на него. Той беше… беше такъв прекрасен човек. Много мил, много сдържан. И така обичаше момчето си! Майката на Гейб починала при раждането. Даниъл го е отгледал съвсем сам и се е справил чудесно.

— Толкова съжалявам. — Значи поне кръвта по пода във вила Тоти не беше на Даниъл. — Нямах представа. Просто бях чула за един чудесен британски художник, който живеел и работел тук от години. Исках да направя материал за него.

— Познавате ли работите му?

Жената стана и направи знак на Бел да я последва. Озоваха се в малка стая в дъното на галерията. По стените имаше подредени множество триптихи, абстрактни природни пейзажи, някои от които морски.

— Той рисуваше и акварели — поясни жената. — Акварелите не бяха толкова абстрактни и успяваше да продава повече от тях. Но той обичаше именно тези картини.

— Прекрасни са — каза Бел и наистина го мислеше. Наистина й се искаше да се бе запознала с човека, който бе виждал света по този начин.

— Да, така е. Ненавиждам мисълта, че няма да има повече от тях — жената протегна ръка и докосна с върховете на пръстите си акрилната боя. — Той ми липсва. Беше за мен не само клиент, но и приятел.

— Питам се дали бихте могли да ме свържете със сина му? — попита Бел, не забравяйки за какво бе дошла тук. — Може би все пак ще напиша този материал. Така да се каже, в негова памет.

Жената изви устни в лека, тъжна усмивка.

— Приживе Даниъл винаги презираше публичността. Не се интересуваше от култа към личността на творците. Искаше му се неговите картини да говорят вместо него. Но сега… сега би било хубаво да видим, че картините му се ценят по достойнство. На Гейб това може да му хареса.

Тя кимна замислено.

— Можете ли да ми дадете телефонния му номер? Или адреса? — попита Бел.

Жената я изгледа малко шокирано.

— О, не, не бих могла да направя такова нещо. Даниъл винаги е настоявал на недосегаемостта на личния си живот. Моля ви, дайте ми визитната си картичка и аз ще се свържа с Гейб. Ще го попитам дали е склонен да разговаря за баща си с вас.

— Значи той още живее тук?

— Къде другаде би могъл да отиде? За него няма друг дом, освен Тоскана. Всички негови приятели живеят тук. Редуваме се, за да му осигуряваме прилична топла храна поне веднъж седмично.

Докато се връщаха към бюрото, Бел осъзна, че все още не знае фамилното име на Даниъл.

— Имате ли някаква брошура или каталог с работите му? — попита тя.

Жената кимна.

— Ще ви го разпечатам.

Десет минути по-късно Бел беше отново на улицата. Най-сетне се беше добрала до нещо конкретно, за което да се хване. Ловът можеше да започне.

Колтън ъв Уиймс

Белосаните къщички по главната улица бяха спретнати, навесите над входовете им бяха подпрени с дялани греди в рустикален стил. Те открай време бяха добре поддържани, защото хората, минаващи през селото, виждаха именно тях. В наши дни и къщите по задните улички бяха чисти и спретнати. Но Карен знаеше, че невинаги е било така. Копторите на Плантейшън Роу бяха известни като бедняшки свърталища, пренебрегвани от собствениците, които ги даваха под наем, поради убеждението, че онова, което не е достойно за погледа на хората от доброто общество, не заслужава и тяхното внимание. Но още докато стоеше на прага на тази къщичка, Карен заподозря, че Ефи Рийки би съумяла да превърне и последната адска дупка в райско кътче. Входната врата изглеждаше така, сякаш я бяха мили същата сутрин, нямаше дори едно сухо цвете в сандъчетата по прозорците, тънките пердета падаха в равномерни дипли. Карен се запита дали е възможно Ефи и майка й да са близначки, разделени при раждането им.