Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Струва ми се, че разбирате, Ефи — каза Фил, сядайки до двете жени край масата. — Струва ми се, че тази мисъл ви гризе от много време насам.

Ефи покри лице с ръцете си.

— Вървете си — произнесе тя неясно. Беше започнала да трепери, като овца, на която току-що са смъкнали руното.

Карен въздъхна.

— Сигурно не ви е било лесно да виждате теглото на другите, съзнавайки, че самите вие сте добре.

Ефи замря и смъкна ръце от лицето си.

— Какви ги говорите? — попита тя. — Да не би да мислите, че ги е вземал за себе си?

Възмущението й придаде сила. А може би щеше да я накара да забрави и предпазливостта си.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите“. Карен осъзна, че е преценила съвсем неправилно положението. Но ако тя беше сгрешила, възможно бе и други да са направили тази грешка. Други като Мик Прентис например. Мик Прентис, чийто най-добър приятел е работел в профсъюза. Който може дори да е бил съучастник в делата на Бен Рийки. Мислите й препускаха, но тя се овладя и се върна към разговора.

— Разбира се, че не предполагаме такова нещо — заяви Фил. — Карен просто имаше предвид факта, че той все пак още е получавал заплата.

Ефи ги загледа неуверено.

— Започна да го прави едва след като започна изземването на профсъюзните фондове — каза тя. Думите й се заредиха бързо, освободени от изпитаното облекчение. — Казваше, че няма никакъв смисъл да се предават парите в местния клон, след като оттам просто ще ги препратят в централата. Казваше, че парите, събрани тук, би трябвало да се насочват за подкрепа на местните миньори, а не да бъдат измъквани, за да ги пратят в Бъфало. — Тя събра сили да се усмихне нажалено. — Все така казваше, „да не бъдат измъквани, за да ги пратят в Бъфало“. Раздаваше по малко ту на този, ту на онзи, не много, за да не забележат шефовете. Беше много дискретен с раздаването. Караше Анди Кар да преглежда молбите за помощи и изпращаше пари там, където положението беше най-отчайващо.

— А разбра ли някой? — попита Фил. — Успя ли някой да го разкрие?

— Как си я представяте тази работа? Ако беше станало нещо такова, първо щяха да го обесят, а после да задават въпроси. По тези места профсъюзното дело беше нещо свято. Ако някой дори го беше заподозрял, нямаше да отърве кожата.

— Но Анди е знаел — Карен все още не искаше да се предаде.

— Не, не, той така и не разбра. Бен никога не му каза, че дава пари на хората. Просто искаше Анди да степенува молбите по важност — уж за помощите, които пристигат за местния клон. Само дето помощи за местния клон нямаше, защото всички фондове се вливаха в националната централа. — Ефи потри ръце, като че ли изпитваше болка. — Той знаеше, че не може да сподели това с никого. Разбирате ли, дори да му бяха повярвали, че прави това за хората и семействата им, пак щяха да го приемат като предателство. Очакваше се всички да поставят на първо място профсъюза, особено пък служителите в него. Онова, което направихме, би било непростимо. И Бен го знаеше.

Сан Джиминяно

Бел най-сетне успя да открие заведение, което да не е претъпкано с туристи. Беше сгушено в една странична уличка, и единствените му посетители бяха няколко старци, които играеха на карти и пиеха тъмночервено вино от малки чашки. Тя си поръча еспресо и вода, и седна близо до отворената задна врата, която водеше към малко, настлано с калдъръм дворче.

Няколко минути разглежда каталога, който бе взела от галерията. Даниъл Поршъс беше художник, с чиито произведения тя би съжителствала с удоволствие.

Но кой, по дяволите, беше той? Откъде произхождаше? Дали наистина неговият път и пътят на Кат се бяха срещнали, или Бел прибързваше със заключенията? Само защото Даниъл Поршъс е бил художник и е имал някаква далечна връзка с мястото, на което бяха открити плакатите, не означаваше, че той е бил свързан е отвличането. Може би не беше попаднала на човека, който й трябваше. Може би връзката беше Матиас, човекът, който бе правил проектите за марионетките и декорите на кукления театър. Човекът, който би могъл да бъде жертва, но и убиец.

Все още загледана в репродукциите на работите на Поршъс, тя се обади по мобилния си телефон на своя помощник, стажанта Джонатан.

— Опитах се да се свържа с теб снощи — каза той. — Но телефонът ти беше изключен. Затова се обадих на Снежната царица в Ротесуел и тя ми каза, че няма как да се свържа с теб.

Бел се разсмя.

— Тя наистина обича да си придава важност. Съжалявам, че сме се разминали снощи. Бях на купон.