Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Не мога да твърдя нещо, в което не бих могла да се закълна. Знам само, че кажи-речи не минаваше ден, без той да се отбие тук. И винаги когато Мик не си беше у дома. При това никога не идваше с празни ръце. Малки пакетчета — днес едно, утре друго. По време на стачката Мик все казваше, че Джени умее да направи повече с един паунд от която и да било друга жена в Нютън. Така и не му казах причината.

— А как така Том Кембъл е разполагал с разни неща, които е можел да им подарява? Не е бил миньор, така ли?

Госпожа Макгиливри придоби такова изражение, сякаш чаят, който току-що бе изпила, се беше превърнал в оцет.

— Беше пълномощник на минната управа.

Карен предположи, че събеседничката й би произнесла с по-голямо уважение думата „педофил“.

— И вие предполагате, че Мик е разбрал какво става между тях двамата?

Жената кимна енергично.

— Всички други в Нютън знаеха. Обичайната история. Половинката винаги научава най-накрая. А пък ако някои са се съмнявали, то достатъчно би било това, че Том Кембъл се нанесе тук доста скоро след като Мик си тръгна.

Карен се досети със закъснение, че не е проучила въпроса с втория баща на Миша.

— Заживя с Джени, така ли?

— Минаха няколко месеца, преди да се нанесе тук. За пред хората, като че ли можеха да излъжат някого. И после зае мястото на Мик.

— Но той нямал ли е своя къща? Бих предположила, че със заплатата му на пълномощник…

— О, да, имаше хубава къща в Уест Уиймс. Но Джени не пожела да се премести. Каза, че било заради детето. Че изчезването на Мик било достатъчно тежко за Миша, та не бивало да я местят и от дома, в който се беше родила. — Госпожа Макгиливри изду устни и поклати глава. — Но знаете ли, все съм се чудила дали това е причината. Струва ми се, че тя така и не обикна Том Кембъл така, както обичаше Мик. Харесваше й това, което Том можеше да й осигури, но си мисля, че сърцето й принадлежеше на Мик. Въпреки тези нейни залитания, така и не успях да повярвам, че Джени е престанала да обича Мик. Струва ми се, че остана тук, защото дълбоко в себе си се надява Мик да се върне някой ден. И иска да бъде сигурна, че той ще я намери тук.

Карен си каза, че теорията й мирише на сантименталност, заета от сапунените сериали. Но пък имаше предимството, че обясняваше онова, което иначе изглеждаше необяснимо.

— И какво стана с нея и Том?

— Той даде под наем собствената си къща и се пренесе тук. Никога не съм имала много вземане-даване с него. Не беше общителен като Мик. Пък и отношенията между момчетата от „Лейди Шарлот“ и пълномощниците не бяха добри, особено след като през 1987 затвориха мината. — Старицата поклати глава и сивите й къдрици се залюляха. — Но Джени си получи заслуженото.

— Как така?

— Той умря. Получи масивен инфаркт на голф игрището в Лъндин. Трябва да е било преди десетина години. И когато прочетоха завещанието, Джени трябва да е получила сериозен шок. Беше оставил всичко под попечителство на Миша. Момичето получи всичко, когато стана на двайсет и пет години, а Джени не видя и петак. — Госпожа Макгиливри вдигна чашата си, сякаш произнасяше тост. — Така й се падаше, ако питате мен.

Карен не намери сили да изрази несъгласие. Допи чашата си, бутна стола си назад и каза:

— Много ми помогнахте.

— Той се навърташе тук дори в самия ден, когато Мик замина за Нотингам — каза госпожа Макгиливри. На Карен това й заприлича на словесен еквивалент на жеста, с който сграбчваш някого за ръката, за да му попречиш да си тръгне.

— Том Кембъл ли?

— Същият.

— А кога дойде тук? — попита Карен.

— Трябва да е било към три часа. Обичам да слушам следобедната радиопиеса, а радиото е в предната стая. Видях го как минава по алеята към къщата и после застава отпред, чакайки Джени да се върне. Предполагам, че тя беше ходила до миньорското дружество — носеше разни пакети и консерви, от даренията, които раздаваха там.

— Изглежда, че си спомняте всичко много ясно.

— Спомням си го така добре, защото същата сутрин видях Мик за последен път. Запечатало се е в паметта ми.

Тя си наля още чай.

— Колко време остана той? Имам предвид Том Кембъл.

Госпожа Макгиливри поклати глава.

— Виж, в това отношение не мога да ви помогна. Когато пиесата свърши, тръгнах към селската морава, за да хвана автобуса за Къркалди. Сега вече не мога, но навремето ходех да пазарувам от големия супермаркет „ТЕСКО“ при автогарата. Затова и не знам колко време е останал. — Тя отпи от чая си. — Знаете ли, понякога съм се питала.