Вал Макдърмид - Владение на мрака

Ривър отговори при второто иззвъняване.

— Спаси ме — каза тя.

— От какво?

— Седя на верандата на някаква дървена барака, гледам ужасния отбор по крикет на Юан и се моля да завали. Какво ли не прави човек от любов.

„Де такъв късмет да скучая с човек, когото обичам.“

— Е, поне не им правиш чай.

Ривър изсумтя.

— Как пък не! Постарах се да изясня този въпрос от самото начало. Никакво пране на екипи, никакъв робски труд в примитивни кухни. Останалите жени и приятелки на играчите може и да ми хвърлят по някой мръсен поглед, но ако си мислят, че ми пука, са ме сбъркали с някого. Та как стоят нещата при теб?

— Сложно.

— Е, значи и при теб нищо ново. Трябва да се видим, да излезем заедно някоя вечер. Да изясним сложните въпроси.

— Звучи добре. А при това може да го направим и по-скоро, отколкото предполагаш.

— Ахаа! Явно кроиш нещо.

— Може да се каже и така. Виж, спомняш ли си как веднъж ми каза, че разполагаш с малка армия от студенти на свое разположение — да съм го имала предвид, ако някога имам нужда от помощ срещу ниско заплащане?

— Разбира се — отвърна незабавно Ривър. — Заела си се с нещо неофициално, така ли?

— Нещо такова. — Карен нахвърли набързо картина на случая. Докато говореше, Ривър от време на време хъмкаше окуражаващо.

— Добре — каза тя, когато Карен свърши с разказа си. — Значи първо ни трябват хора от курса по съдебномедицинска антропология, за предпочитане едри и силни, за да могат да влачат камъни. Не мога да ползвам студентите от последна година, защото те сега полагат последните си изпити. Но тъй като за останалите, семестърът вече приключва, ще мога да взема студенти от първа и втора година, плюс всички колеги от катедрата, до които успея да се добера. Може да го представя като практически занимания, та студентите да решат, че така ще си спечелят по някоя червена точка. За кога ти трябваме?

— Какво ще кажеш за утре?

Последва дълго мълчание. После Ривър попита:

— Сутринта или следобед?

След телефонния разговор с Ривър Карен чувстваше, че не я свърта на едно място, но нямаше къде да иде. Възползва се от този излишък на енергия, за да уреди места за нощувка на студентите в къмпинга край голф игрището, което се намираше наблизо, в Ливън. Извади диск със „Сексът и градът“ и се опита да го гледа, но филмът само успя да я вбеси. Винаги се чувстваше така, когато воденото от нея разследване вече набираше ход. Не я влечеше нищо друго, освен лова. Дразнеше се, че ще трябва да се забави заради почивните дни, или защото изследванията отнемаха време, или защото не можеше да предприеме нищо ново, преди поредното късче информация да си отиде на мястото.

Опита се да се разсейва с чистене. За съжаление обаче рядко прекарваше у дома достатъчно дълго време, за да изцапа по-сериозно. След едночасово ударно чистене не остана нищо, което да заслужава внимание.

— По дяволите всичко — измърмори тя, взе ключовете от колата и тръгна към вратата. Всъщност, когато ставаше дума за вземане на свидетелски показания, законът изискваше да не хуква сама. Но Карен си каза, че няма да взема показания, а само ще набира сведения за странични обстоятелства по случая. Ако пък се натъкнеше на нещо, което по-късно би могло да бъде цитирано пред съда, винаги можеше да прати допълнително двама детективи, които да вземат официално показания.

Пътят до Нютън ъв Уиймс с кола й отне по-малко от двайсет минути. В изолирания квартал, където живееше Джени Прентис, не се забелязваха никакви признаци на живот. Никъде не играеха деца; нямаше хора, седнали в дворовете на къщите си, за да се насладят на късното следобедно слънце. Унилият вид на немногобройната редица от къщи надали би могъл да се промени само с помощта на топлото лятно време.

Този път Карен се упъти към къщата, която се намираше в съседство с дома на Джени Прентис. Продължаваше с опитите да си създаде представа що за човек е бил всъщност Мик Прентис. Жена, която е била достатъчно близка на семейството, за да й поверяват Миша, несъмнено е познавала добре и бащата.

Карен почука и зачака. Тъкмо се канеше да се откаже и да тръгне обратно към колата, когато вратата се открехна леко, задържана от веригата. Дребничко, сбръчкано лице, увенчано с гъсти сиви къдрици, надникна през пролуката към нея.

— Госпожа Макгиливри?

— Не ви познавам — каза старата жена.

— Така е — Карен извади полицейската си карта и я поднесе пред зацапаните, дебели стъкла на очилата, зад които се виждаха размазано избледнели сини очи. — Аз съм от полицията.