Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Не съм викала полиция — заяви жената, наклони глава на една страна и загледа смръщено картата на Карен.

— Знам, че не сте. Исках само да поговоря с вас за един човек, който ви е бил съсед — и Карен посочи къщата на Джени.

— Том ли? Че той почина преди години.

Том? Кой ли беше пък Том? О, по дяволите, беше забравила да разпита Джени за втория баща на Миша.

— Не Том, не. Имам предвид Мик Прентис.

— Мик? Искате да говорите с мен за Мик? Каква работа има полицията с Мик? Нещо нередно ли е направил?

Жената изглеждаше объркана, което изпълни Карен с лоши предчувствия. Беше прекарала достатъчно време в опити да извлече свързана информация от стари хора, за да знае, че такава задача може да се окаже много трудна и да доведе до съмнителни резултати.

— Не, не става дума за нещо такова, госпожо Макгиливри — увери я Карен. — Ние просто се опитваме да разберем какво се е случило с него навремето.

— Обърна гръб на всички ни, ето какво се случи — каза сурово старицата.

— Точно така. Но ми се иска да изясня някои подробности. Питам се дали бих могла да вляза и да поговоря с вас?

Старата жена въздъхна тежко.

— Сигурна ли сте, че не сте объркали адреса? Трябва ви Джени. Аз нямам какво да ви кажа.

— Честно казано, госпожо Макгиливри, аз се опитвам да разбера що за човек е бил всъщност Мик. — Карен пусна в действие най-хубавата си усмивка. — Джени е малко предубедена, нали разбирате какво искам да кажа?

Старицата се изкиска.

— Същинска вещица е тази Джени. Една добра дума не каза за него, нали? Е, момиче, най-добре ще е да влезеш.

Чу се изтракване, когато тя свали веригата, и Карен бе допусната в задушната къща. Доминираща беше миризмата на лавандула, примесена със застоял мирис на пържено и евтини цигари. Карен последва прегърбената фигура на госпожа Макгиливри до задната стая. Една от стените явно бе пробивана допълнително, за да бъде стаята превърната в нещо като трапезария, пряко свързана с кухнята. Изглеждаше, че ремонтът е бил направен през седемдесетте години на двайсети век и че оттогава насам в къщата не е било променяно нищо, включително и тапетите. Различните петна и оттенъци бяха останали като свидетелство за влизалата в дома слънчева светлина, за готвенето и пушенето тук през годините. Лъчите на клонящото към залез-слънце нахлуваха в стаята и хвърляха златисти отблясъци по излинелите мебели.

Когато влязоха, едно вълнисто папагалче в кафез зачурулика стреснато.

— Тихо, Джоки. Това е една мила дама от полицията, дошла е да си поговори с нас. — Папагалчето отвърна с яростно чуруликане, което прозвуча така, сякаш ги ругаеше, после млъкна. — Седнете, сега ще сложа чайника на печката.

На Карен всъщност не й се пиеше чай, но тя знаеше, че разговорът щеше да потръгне по-добре, ако оставеше старата жена да шета около нея. В крайна сметка двете се разположиха една срещу друга край учудващо добре изтърканата маса, на която имаше чайник и чиния с очевидно домашни бисквити. Слънцето осветяваше госпожа Макгиливри като прожектор на сцена, разкривайки следи от грим, явно нанасян, когато е била без очила.

— Чудесно момче беше Мик. Хубавец беше, с тази руса коса, пък и широкоплещест. Не пропускаше никога да ми се усмихне и да ми каже по някоя добра дума — сподели старата жена, докато наливаше чая в чаши от толкова фин порцелан, че можеше да се види как слънчевите лъчи се процеждат през него и осветяват чая. — Вдовица съм вече от трийсет и две години, и мога да кажа, че никога не съм имала по-добър съсед от Мик Прентис. Винаги ми помагаше с разни дребни работи, с които не можех да се справя. Никога не му е тежало да помогне. Чудесно момче, така си беше.

— Трябва да им е било тежко по време на стачката — Карен си взе от предложените й бисквити с шоколадов пълнеж.

— За всички беше тежко. Но не това беше причината Мик да стане стачкоизменник.

— Така ли?

„Говори небрежно, не показвай, че проявяваш особен интерес.“

— Тя го докара дотам. Виждаше се с този Том Кембъл направо под носа му. Никой мъж не би понесъл това, а Мик си имаше гордост.

— Том Кембъл ли?

— Все пред вратата им висеше. Джени беше приятелка на жена му. Помагаше с гледането на горкичката, когато й откриха рак. Но когато тя почина, той просто като че ли не можеше да се откъсне от Джени. Човек почваше да се пита дали тази история не е започнала по-отдавна — госпожа Макгиливри смигна заговорнически.

— Искате да кажете, че Джени е била любовница на Том Кембъл? — Карен си прехапа езика, за да не изтърси наведнъж всички въпроси, които искаше да зададе, но трябваше да отложи за по-късно. „Том Кембъл? Какво се е случило с него? Защо Джени не спомена това име?“