Вал Макдърмид - Владение на мрака

— За какво?

Старата жена отклони поглед. Бръкна в джоба на размъкнатата си жилетка и извади пакет „Бенсън & Хеджис“. Извади цигара и се зае да я пали, без да бърза.

— Питала съм се дали не е дал пари на Мик, за да се махне.

— Искате да кажете, че Том може да е дал пари на Мик, за да напусне града? — Карен не успя да прикрие недоверието си.

— Не е чак толкова щура идея. Както вече казах, Мик си имаше гордост. Не би останал там, където не го искат. Така че, ако и без това е бил решил да се махне, може пък да е взел пари от Том Кембъл.

— Но нима това не би било прекалено силен удар за самоуважението му?

Госпожа Макгиливри издиша тънка струйка дим.

— И в двата случая би ставало дума за мръсни пари. Може пък парите на Том Кембъл да са му се сторили поне малко по-чисти от тези, които би печелил като стачкоизменник. Освен това същата сутрин, когато излезе, по нищо не личеше, че има намерение да отиде някъде по-далеч от брега, където рисуваше. Ако Том Кембъл му е дал пари, тогава е нямало нужда да се връща, за да си вземе дрехи или нещо друго, нали?

— Сигурна ли сте, че не се е връщал по-късно, за да си вземе багажа?

— Сигурна съм. Вярвайте ми, на тази улица няма тайни между съседите.

Карен продължаваше да гледа старицата, но мислите й вече препускаха. Не допускаше нито за миг, че Мик Прентис е продал мястото си в брачното легло на Том Кембъл. Но може би Том Кембъл е искал да се добере до това място толкова силно, че е намерил по-различен начин да се отърве от съперника си.

На ти сега сведения за странични обстоятелства. Карен потисна въздишката си и каза:

— Искам да пратя двама наши служители при вас в понеделник сутринта. Съгласна ли сте да повторите пред тях това, което казахте сега на мен?

Госпожа Макгиливри се оживи.

— Това ще бъде чудесно. Бих могла да изпека кифлички.

Замъкът Ротесуел

Само защото беше прикована в Ротесуел като някаква доброволно приела затворничеството си Рапунцел, Бел Ричмънд не можеше да обърне гръб на останалата си работа. Макар да беше лишена от пряк достъп до Грант, това не означаваше, че трябва да седи и да си върти палците. Прекара сутринта в писане на интервю за „Гардиън“. Беше почти готово, но искаше да го остави за известно време настрана, преди да го изглади окончателно. Реши, че едно посещение на басейна, скрит наблизо зад една редица борове, ще й свърши работа, и измъкна банския костюм от багажа си. Докато прекосяваше стаята, телефонът иззвъня.

Гласът на Сюзън Чарлсън прозвуча ясно и отчетливо.

— Заета ли сте?

— Тъкмо отивах да поплувам.

— Сър Бродерик разполага с един свободен час. Би искал да продължите да се запознавате с обстоятелствата около случая.

Очевидно място за спор нямаше.

— Добре — въздъхна Бел. — Къде мога да го намеря?

— Ще ви чака отпред, в лендроувъра. Реши, че може да искате да видите къде е живяла Катрина.

Бел не можеше да възрази. Всичко, което би добавило още цвят към историята, си струваше да му посвети времето си.

— Дайте ми пет минути — каза тя.

— Благодаря.

Бел бързо се преоблече в джинси и непромокаемо яке, обзета от благодарност към божествата на модата — високите, тип „туристически“ обувки бяха актуални през този сезон, поради което тя можеше да създаде смътното впечатление, че е подготвена за живот извън града. Сграбчи диктофона и хукна надолу. Лъскав лендроувър „Дифендър“ чакаше със запален двигател пред външната врата. Броуди Грант седеше на шофьорското място. Бел забеляза отдалеч, че облечените му в ръкавица пръсти барабанят нервно по волана.

Тя се качи в колата и му отправи най-хубавата си усмивка. Не го беше виждала от онзи ексцентричен разговор с ченгетата предния ден. Беше обядвала, работейки в стаята си, а на вечеря той не се появи. Джудит бе казала, че отишъл на някаква изцяло мъжка благотворителна вечеря за почитатели на бокса и изглежда беше много облекчена, че не й се налагаше да бъде с него. Разговорът на масата беше скучен. Всеки път, когато възникнеше опасност да засегнат тема, която би разкрила нещо интересно, или самата Джудит, или вездесъщата Сюзън незабавно го отклоняваха в друга посока. Разочарованието накара Бел да се почувства измамена.

Но сега, когато остана насаме с него, беше склонна да забрави за всичко това. Чудеше се дали да го попита наистина ли си въобразява, че може да се отнася с Карен Пири като господаря на имението в криминална пиеса от трийсетте години на двайсети век, но се отказа. По-добре бе да ползва времето, за да попълни празнините в познанията си за обстоятелствата около случая.