Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Благодаря ви, че ще ме заведете да видя жилището на Кат — каза тя.

— Няма да можем да влезем вътре — отвърна той, освободи ръчната спирачка и подкара колата. Завиха зад къщата и потеглиха надолу, по неасфалтиран път през борова гора. — Там междувременно са живели различни наематели, така че няма да пропуснете нищо. Е, какво е мнението ви за инспектор Пири?

Изражението му не подсказваше какво очаква да чуе, затова Бел реши да избере истината.

— Струва ми се, че инспектор Пири е от хората, които лесно могат да бъдат подценени — каза тя. — Имам чувството, че е много способна.

— Така е — съгласи се Грант. — Предполагам, знаете, че бившият помощник-началник на полицията в графството сега излежава доживотна присъда именно благодарение на нея. Беше човек, за когото всеки би казал, че е извън всяко подозрение. Но тя намери сили да постави под въпрос честността му. И когато вече бе стъпила на този път, не спря, докато не успя да докаже без всякакво съмнение, че той е хладнокръвен убиец. Именно затова исках тя да се заеме с този случай. Навремето, когато Катрина загина, всички ние направихме грешката да насочваме мислите си единствено по традиционните пътища. И ето докъде ни доведе това. Ако ни се открива втора възможност, на мен ми трябва човек с нестандартно мислене.

— Разбираемо — каза Бел.

— Е, за какво искате да разговаряме сега? — попита той, когато колата излезе изпод дърветата и се озоваха в просека, завършваща с ограждение, подобно на онова, през което Бел влезе в имението първия път, когато пристигна тук. Очевидно никой не можеше да припари в земите около замъка Ротесуел, освен ако не е бил поканен. Грант намали скоростта, за да могат охранителите да видят кой е зад волана, после потегли по-бързо, насочвайки се към главния път.

— Какво стана после? — попита Бел, включи диктофона и го насочи към него. — Получихте първото съобщение и се свързахте с полицията, а те започнаха работа. Как се развиха събитията по-нататък?

Той се загледа пред себе си, явно решен да не проявява никакво вълнение. Докато минаваха край разноцветните правоъгълници на ниви с изкласило жито и пасбища, а слънцето ту се измъкваше иззад надвисналите сиви облаци, ту отново потъваше зад тях, думите му се занизаха в разказ, който не можеше да бъде изслушан с безразличие. Това, че живееше с племенника си Хари, подпомагаше проницателността й достатъчно, за да може да си представи страданията на един родител в положението на Броуди Грант. Разбирането породи у нея достатъчно съчувствие, за да потисне почти изцяло желанието й да критикува.

— Започнахме да чакаме — поде той. — Никога не бях предполагал, че времето може да се влачи така.

За човек, който нямаше търпение да изчака да слегне яката от пяна на поръчаната пинта „Гинес“, чакането на ново обаждане от Съюза на анархистите в Шотландия беше жестоко мъчение. Грант се луташе из Ротесуел като топка в игра на кегли, буквално се блъскаше в стените и рамките на вратите в усилието си да запази хладнокръвие. В движенията му нямаше нито смисъл, нито логика, а когато в лутанията си срещнеше жена си, трудно намираше думи, с които да отвърне на тревожните й въпроси.

Мери създаваше впечатление, че се владее много по-добре, и той бе почти склонен да я упреква за това. Беше отишла в къщата на Кат и бе съобщила на него и на Лосън, че с изключение на един съборен стол в кухнята като че ли всичко било по местата си. Срокът на годност на млякото бил до неделя, което означаваше, че тя трябва да бе изчезнала само преди няколко дни.

Нощите бяха още по-мъчителни от дните. Не можеше да се каже, че той спи — по-скоро просто рухваше, когато физическото изтощение го победеше. После се стряскаше и се събуждаше, дезориентиран и неотпочинал. Веднага щом съзнанието му се избистреше, му се искаше сънят отново да го замъгли. Знаеше, че от него се очаква да се държи нормално, но нямаше сили за това. Сюзън отмени всичките му ангажименти, и той се скри зад стените на Ротесуел.

В понеделник сутринта вече се беше превърнал в психическа развалина, никога през живота си не се бе чувствал така. Лицето, което виждаше в огледалото, би било по на място в лагер за военнопленници, отколкото в богат замък. Вече дори не го беше грижа дали хората около него ще забележат колко е уязвим. Единственото, което чакаше, бе пристигането на пощата, с надеждата, че с нея ще се получи известие, което да го освободи от безсилието и да му даде нещо за вършене. Дори да ставаше дума за събирането на откупа, без значение колко щяха да поискат онези копелета. Ако зависеше от него, би се упътил право към пощенската служба в Къркалди, би причакал пощаджията като едновремешните разбойници по пътищата и би поискал от него пощата. Но съзнаваше налудничавостта на подобна идея, и вместо това постоянно слизаше до пролуката на вратата, през която пощата за замъка щеше да падне на килимчето зад вратата по някое време между осем и половина и девет сутринта.