Вал Макдърмид - Владение на мрака

— А същите тези хора завиждаха и на Катрина. В това има някаква ирония, нали? Хората предполагаха, че Катрина получи такъв блестящ старт в професията си благодарение на мен. Нямаха представа, че тя го постигна напук на мен.

Той изключи двигателя и излезе от колата, хлопвайки вратата зад себе си. Бел го последва, заинтригувана от възможностите да вникне в психиката му, които той — съзнателно или несъзнателно — й даваше.

— А когато става дума за вас? Намирате ли някаква ирония и в насочената към вас завист?

Грант се обърна рязко към нея и я изгледа мрачно.

— Предполагам, че сте направили предварителните си проучвания?

— Така е. Знам, че сте започнали живота си в редова къща в миньорското селце Келти. Че сте изградили кариерата си, започвайки от нищо. Но на няколко места в медийните публикации се намеква, че бракът ви все пак е допринесъл донякъде за шеметното ви издигане.

Бел знаеше, че си играе с огъня, но ако искаше да се възползва от уникалната възможност за пряк достъп до Грант и да я превърне в трамплин за голям скок нагоре в професията, трябваше да проникне под повърхността, да се добере до сведения, за които никой досега не бе подозирал, камо ли пък да се е докоснал до тях.

Гъстите вежди на Грант се свъсиха гневно и за миг тя реши, че ще стане прицел на унищожително яростно избухване. Но после нещо в изражението му се промени. Той положи видимо усилие, но съумя да й отправи крива усмивка, после сви рамене.

— Да, бащата на Мери разполагаше с властта и влиянието, които бяха решаващи за разрастването на бизнеса ми. — Той разпери ръце, подчертавайки признанието си. — Да, това, че я взех за жена, ми се отрази изцяло положително в професионално отношение. Но има и друго, Бел. Моята Мери беше достатъчно интелигентна, за да съзнава, че би страдала, ако се омъжеше за човек, който не я обича. И затова тя избра мен. — Усмивката му бавно избледня. — Не аз направих избора. И по същия начин изборът беше неин, когато реши да ме остави сам. — Той се извърна рязко и тръгна бързо към тежката порта.

Толкова малко време прекарваха заедно напоследък. Тази мисъл измъчваше Грант всеки път, когато сядаше да се храни в Ротесуел през последната седмица. Закуска без нея. Обяд без нея. Вечеря без нея. Идваха гости; делови партньори, политици и, разбира се, Сюзън присъстваше винаги. Но нито един от тези хора не беше Мери. Тази седмица продължителността на времето, прекарвано без нея, започна да му се струва непоносима. Нищо не би облекчило съзнанието за смъртта на Кат, но присъствието на Мери правеше мисълта поносима. А сега — точно на този ден — той наистина не можеше да се примири с отсъствието й.

Беше заминала в понеделник — каза, че имала нужда да остане сама. На острова щеше да разполага с необходимото й спокойствие. Там нямаше прислуга. Човек можеше да го обиколи за двайсет минути, но фактът, че си на две мили навътре във водата, помагаше да се почувстваш надалеч от всичко и от всекиго. Грант обичаше да ходи там, не само за да лови риба, но и за да размишлява на спокойствие. Мери обикновено го оставяше сам, много рядко отиваше с него. Той не помнеше да е ходила там сама, но този път настоя решително.

Разбира се, на острова нямаше и телефон. Тя имаше телефон в колата, но колата й сигурно бе паркирана на хотелския паркинг на остров Мъл, на около половин миля от пристана. Освен това вероятно телефонът не би имал обхват в пустошта на Хебридския архипелаг. Грант дори не бе чувал гласа й, откакто се сбогува с него в понеделник.

И сега това мълчание му се струваше прекалено. Днес се навършваха две години, откакто дъщеря му загина, а внукът му изчезна, и Грант не искаше да остава насаме с болката. Опитваше се да не се съди прекалено строго, задето тогава всичко се бе объркало, но раната, която вината бе оставила в сърцето му, беше все още жива. Понякога се питаше дали и Мери смята, че е виновен, и дали това не е причината тя да го избягва толкова. Беше се опитал да й обясни, че единствените, които носеха отговорност за смъртта на Катрина, бяха хората, които я отвлякоха, но му беше трудно да убеди в това себе си, камо ли пък нея.

Той закуси рано и потегли, като преди това се обади в хотела, за да бъде сигурен, че ще има кой да го откара на острова. На няколко пъти му се наложи да отбива и да спира край пътя, когато скръбта стягаше гърлото му и заплашваше да го завладее изцяло. Когато пристигна, небето все още светлееше в последните отблясъци на слънцето, но когато стигнаха на острова, вече падаше здрач и сенките ставаха все по-дълбоки. Но пътят към вилата беше широк и добре поддържан, така че нямаше опасност той да се заблуди.