Вал Макдърмид - Владение на мрака

Когато Грант наближи, забеляза с учудване, че в къщата не се виждат никакви светлини. Когато шиеше, Мери се грижеше за такова осветление, на което биха завидели осветителите на театрална сцена. А може би сега не шиеше. Може би беше отишла да поседи в най-слънчевата стая в задната част на къщата, за да погледа последните следи от дневна светлина в небето на запад. Грант забърза, отказвайки да обърне внимание на страха, който започваше да забива нокти в гърдите му.

Вратата не беше заключена. Отвори се безшумно на добре смазаните панти. Грант посегна към ключа на осветлението, светлина заля фоайето и открои рязко всички очертания.

— Мери! — извика той. — Аз съм!

Безмълвието сякаш погълна думите му и те не можаха да стигнат надалеч.

Грант прекоси с едри крачки фоайето, отваряйки рязко вратите, покрай които минаваше, без да престава да вика жена си по име. Чувстваше как кожата на главата му изтръпва от надигащата се паника, а в очите му напират сълзи. Къде, по дяволите, беше тя? Не би излязла навън. Не и толкова късно. Не и когато навън беше толкова студено.

Откри я в слънчевата стая. Но тя не гледаше залеза. Мери Грант никога вече нямаше да гледа залеза. Няколко разпилени хапчета и една празна бутилка от водка бяха ключът към тайната на нейното мълчание. Кожата й вече беше хладна.

Бел настигна Грант точно пред тежката дървена порта. Когато наближи, забеляза, че в една от портите има изрязана по-малка врата — но достатъчно голяма, за да може през нея да мине голяма кола или малък микробус. От другата страна на шосето имаше неравен селски път, водещ надълбоко в близката гъста гора.

— Тя беше оставила писмо — каза Грант. — Още го помня наизуст.

„Толкова съжалявам, Броуди. Вече не мога да се справям. Ти заслужаваш нещо по-добро, а аз не мога да ти го осигуря. Не мога да понасям да те гледам как страдаш, не мога да понеса и собственото си страдание. Моля те, опитай се да обикнеш отново. Моля се да успееш“.

Лицето му се изкриви в горчива усмивка.

— Джудит и Алек. Това е доказателството, че изпълнявам волята й. Чували ли сте за състезанието Идитарод?

Стъписана от рязката смяна на темата, Бел успя само да измънка.

— Да. В Аляска. С шейни с кучешки впрягове.

— Един от най-големите рискове, на които се излагат състезателите, е да попаднат на нещо, наречено „джоб в леда“. Това става, когато водата под леда се отдръпва, оставяйки въздушно пространство, покрито с тънка ледена кора, която рухва веднага щом върху нея бъде поставена някаква тежест, макар че отгоре не се различава по нищо от останалата ледена повърхност. Паднеш ли вътре, няма излизане, защото стените на кухината са от гладък лед. Загубата на Катрина, Адам и Мери ме кара понякога да изпитвам чувството, че съм се озовал на такова място. Не знам кога ще изгубя опората под краката си. — Той се покашля и посочи една малка дървена стопанска постройка, която надничаше иззад дърветата. — Там бяха работилницата и галерията на Катрина. Навремето сградата беше в по-добро състояние. Когато отваряше галерията за клиенти, изнасяше край пътя две стойки с рекламни табели. Оставяше малката порта открехната — така че да могат да влизат хора, но не и коли. Отвън има предостатъчно място за паркиране. — И той махна с ръка към просторната отбивка, където бе оставил лендроувъра. Очевидно нямаше намерение да говори повече за първата си жена. Но й беше направил чудесен подарък с описанието на „джоба в леда“. Бел знаеше, че ще може да го разработи впечатляващо в материалите си.

Тя се огледа.

— Но поне на теория онзи, който я е отвлякъл, би могъл да отвори вратата докрай и да мине през нея с кола, нали? В такъв случай откъм пътя не би могло да се види какво става тук.

— И полицията мислеше така първоначално, но единствените следи от гуми, които откриха, бяха от колата на Катрина. Трябва да са паркирали отвън, на павираната отбивка. Следователно всеки, минаващ от тук с кола, би могъл да ги види. Поели са много голям риск.

Бел сви рамене.

— И да, и не. Ако са успели да вземат първо Адам, Кат би изпълнявала всичките им нареждания.

Грант кимна.

— Дори опърничава жена като дъщеря ми би поставила на първо място безопасността на детето си. Не се и съмнявам, че е постъпила така. — Той се извърна. — Не съм престанал да обвинявам себе си за станалото.

Реакцията й се стори крайна, дори за човек, който винаги настоява да държи всичко под контрол.