Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Този вход и коридорът, към който води, са дело на човешки ръце — каза Хейг, сочейки тухлената зидария. — Както виждате, „Двореца“ е изнесена малко по-напред от другите пещери. През деветнайсети век приливът е стигал до самия вход на пещерата, разделяйки Ийст Уиймс от Бъкхейвън. Момичетата, които чистели тук херингата, не можели да минават от едното село в другото, когато дойдел приливът, затова пробили тунел в западния край на пещерата, през който можели да излизат в безопасност на брега. А сега, ако ме последвате, ние ще влезем през източния вход.

Когато бе казала „да поговорим, докато обикаляме“, Карен не бе имала предвид точно това. Все пак, тъй като те се бяха заели с тази задача в свободното си време, като никога не бързаха — а ако това можеше да предразположи Хейг, то би било от полза за тях. Доволна, че сутринта избра джинси и маратонки, тя последва мъжете, които заобиколиха скалата и тръгнаха по пътека, около която минаваха ниски огради, към входа на пещерата. В близост до пещерата оградата беше съборена — те прекрачиха огънатата тел и влязоха в пещерата, където подът от утъпкана пръст беше учудващо сух, като се има предвид колко много дъжд се беше излял през последните седмици. По-обезпокоително й се стори обаче това, че таванът бе подпрян с една тухлена колона, на която висеше табела с текст „Опасно! Вход забранен!“.

— Някои хора вярват, че пещерата води името си от времената на крал Джеймс Пети, който обичал да се движи дегизиран сред поданиците си — каза Хейг, включвайки мощен фенер, с който освети тавана. — Говори се, че раздавал правосъдие тук, сред циганите, които обитавали пещерата по онова време. Но на мен ми се струва по-вероятно през Средновековието тук да са заседавали съдилищата на местните благородници.

Фил обикаляше наоколо, лицето му грееше като на ученик по време на най-хубавата училищна екскурзия.

— Каква е дълбочината на пещерата?

— След около двайсет метра подът започва постепенно да се издига, докато се слее с тавана. Навремето имаше тунел, който водеше на три мили навътре в сушата, до Кеноуей, но едно срутване го затвори от отсамната страна, така че се наложи да затворят и входа откъм Кеноуей по съображения за безопасност. Човек започва да си задава въпроси, нали? Какво ли са правили тук, та им е бил необходим таен изход чак в Кеноуей? — Хейг отново се изкиска. Карен си представяше до каква степен ще й е опънал нервите този негов тик, докато приключат срещата си с него.

Тя остави двамата мъже да разглеждат пещерата и излезе отново на чист въздух. Небето беше покрито с разкъсани сиви облаци, вещаещи дъжд. Морската вода отразяваше небето и прибавяше към цветовете му и собствените си оттенъци. Тя се обърна и загледа ярките цветове на буйната лятна зеленина и на пъстреещите скали — искрящи въпреки мрачното време. Скоро Фил се появи, а Хейг вървеше след него и продължаваше да говори. Когато видя Карен, той й се усмихна, сякаш се извиняваше. Нейното лице остана безизразно.

Следваща в програмата беше Гълъбовата пещера, съпроводена от лекция за необходимостта да се отглеждат гълъби за прясно месо през зимата. Карен слушаше с половин ухо, после, когато Хейг млъкна за миг, тя каза:

— Цветовете тук са невероятни. Мик рисуваше ли и в пещерите?

Хейг я изгледа, сякаш въпросът й го бе стреснал.

— Да, всъщност да. Някои от неговите акварели са изложени в информационния център за пещерите. Различните минерални соли в състава на камъка са причина за ярките цветове на скалите.

Преди да е успял да се развихри на тази тема, Карен зададе следващия си въпрос.

— Идваше ли тук често по време на стачката?

— Не много често. В началото, доколкото знам, помагаше на пътуващите стачни постове. Но не го виждахме тук по-често от обикновено, дори започна да идва малко по-рядко, когато дойде есента и наближи зимата.

— А казвал ли е защо идва по-рядко?

Хейг я погледна недоумяващо.

— Не. През ум не ми е минавало да го питам защо. Всички работим на доброволни начала, всички правят толкова, колкото могат.

— Не е ли време за онова кафе, което споменахме в началото? — попита Фил, разкъсван между дълга и удоволствието да слуша разказа на Хейг — нещо, което беше очевидно за Карен, но за щастие не и за Хейг.

— Добра идея — каза Карен и ги повлече обратно към дневната светлина. Оказа се по-трудно да се доберат до Пещерата на Тана, наложи им се да се катерят през скали и през цимента, излят между морето и основата на скалите, за да изпълнява функциите на груб вълнолом. Карен си спомняше, че брегът е бил по-нисък, а морето — не толкова близо, и сподели мислите си.