Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Това, от което имам нужда сега, е вие да бъдете моите очи и уши и да ми опишете последователно всичко, което е станало. Как сте намерили плаката, къде сте го намерили. Цялата история, с всички подробности, за които се сетите.

— Всичко започна със сутрешното ми тичане — поде Бел. Карен я слушаше внимателно, докато тя разказваше за пореден път историята за своето откритие. Карен си водеше бележки, записваше въпросите, които смяташе да й зададе после. Изглеждаше, че Бел се стреми да бъде изчерпателна и да се придържа изцяло към истината в разказа си, а Карен не би допуснала грешката да прекъсне словоизлиянията на свидетел, който тъкмо се е разприказвал. Позволяваше си единствено от време на време да измънка нещо окуражаващо.

Най-сетне Бел приключи разказа си.

— Честно казано, струва ми се учудващо, че сте разпознали незабавно плаката — каза Карен. — Не съм убедена, че аз бих го разпознала.

Бел сви рамене.

— Аз си изкарвам парите с писане, инспекторе. Навремето това беше сензационен случай. Точно тогава бях на годините, когато реших, че искам да стана журналист. Започнах да обръщам сериозно внимание на вестниците и на новинарските предавания — повече, отколкото им обръща внимание човек без интереси като моите. Предполагам, че образът се е запечатал някъде дълбоко в мозъка ми.

— Мога да разбера как би се случило това. Но като се има предвид, че сте осъзнавали значението на находката си, ми се струва странно, че не сте я донесли направо при нас, а сте отишли при сър Бродерик.

Неизказаното обвинение на Карен увисна във въздуха между двете жени.

Бел отговори без колебание.

— Причините за това са всъщност две. Като начало, нямах представа към кого точно да се обърна в полицията. Предположих, че ако просто отида в кварталния ни полицейски участък, няма да ми обърнат необходимото внимание. И второ, последното, което бих искала, е да губя времето на полицията. Откъде бих могла да знам — плакатът можеше да е дело на някакъв побъркан имитатор. Предположих, че сър Бродерик и хората му незабавно ще могат да преценят дали има основание да обърнем сериозно внимание на това нещо.

„Хитро се измъкна“, каза си Карен. Не че бе очаквала Бел Ричмънд да си признае, че се интересува от обещанието на Броуди Грант за внушително възнаграждение, което все още беше валидно. Нито пък от възможността да се сдобие с изключителен достъп до първоизточника.

— Основателни разсъждения — отвърна тя. — А сега, вие споменахте впечатлението си, че хората, които са живели в онази вила, са я напуснали много бързо. Казахте всъщност, че на пода в кухнята имало нещо, което приличало на петно от кръв. Как ви се струва, свързани ли са били двете неща?

След кратко мълчание Бел каза:

— Не разбирам как бих могла да преценя дали е така.

— Ако петното на пода е било старо, или не е било от кръв, то щеше да се е вписало в картината. Да кажем, върху него би могло да е поставен стол или нещо от този род.

— О, да, не съм мислила в такива категории. Не, не ми приличаше на нещо вписано в общата картина. Близо до него имаше съборен стол. — Тя заговори бавно, очевидно опитвайки се да призове картината обратно в съзнанието си. — Единият край на петното изглеждаше така, сякаш някой се бе опитал да го изтрие, но бе разбрал, че опитът е безсмислен. Подът е от каменни плочи, не от глазирана керамика, затова и кръвта се беше просмукала в камъка.

— Имаше ли други плакати или други печатни материали?

— Поне аз не видях, но не съм претърсвала вилата. Честно казано, така се уплаших, когато видях плаката, че гледах да се измъкна колкото се може по-бързо. — Тя се позасмя. — Това не се покрива съвсем с образа на смелата журналистка, провеждаща собствено разследване, нали?

Карен нямаше никакво намерение да се занимава с укрепване на самочувствието й.

— Уплашили сте се от плаката? Не от кръвта?

Отново последва кратък миг на размисъл.

— Знаете ли какво? Не съм се замисляла за това досега. Права сте. Наистина се уплаших от плаката, а не от кръвта. И наистина не знам защо.

Вълноломът беше нов, Карен не го беше виждала последния път, когато бе идвала в Ийст Уиймс. Умишлено бе пристигнала по-рано, за да се поразходи из онази част на селцето, която бе по-близо до морето. Понякога се разхождаха по открития от отлива бряг между Ийст Уиймс и Бъкхейвън, когато тя беше дете. В спомените си виждаше бедно, занемарено селце, окаяно и мизерно. Сега Ийст Уиймс беше спретнато и стилно място за живеене, старите къщи бяха белосани наскоро или боядисани в тухленочервено, а новите изглеждаха като извадени от кутийка. Някогашната църква „Сейнт Мери бай дъ Сий“ бе спасена от разрухата и превърната в частно жилище. Благодарение на помощите от Евросъюза беше издигнат нов вълнолом от масивни блокове дялан камък от местните кариери, предпазващ селото от водите при устието на Форт. Карен вървеше из местността Бак Дайкс, опитвайки се да се ориентира. Гората зад дома на свещеника беше изчезнала и на нейно място се издигаха къщи. Нямаше ги и старите фабрични постройки. А и общата линия на селските покриви се беше променила сега, когато ги нямаше насипите и вагонетната станция на мината. Ако не знаеше, че това е Ийст Уиймс, би й било много трудно да разбере къде е.