Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Доколкото знам, вече говори с тях?

Тя кимна.

— С един служител от полицейската централа в Сиена, някакъв си Ди Стефано, с когото Пит Спинкс от отдела за защита на децата е работил преди две години. Говори доста добре английски, но му трябва допълнителна информация.

— Значи сега трябва да чакаш понеделника?

Карен кимна.

— Да, Ди Стефано каза да не очаквам да намеря някой в офиса им в петък след два следобед.

— Добра работа, стига да можеш да се уредиш на нея — отбеляза Фил. — И като стана дума, какво ще кажеш да идем да пийнем по нещо, след като приключиш разговора с Анабел Ричмънд? Канен съм на вечеря у брат ми, но ще имам време за една бърза бира.

Карен се почувства раздвоена. Възможността да излязат за по едно питие с Фил винаги бе изкусителна, но отсъствието й от офиса беше довело до натрупване на дълго пренебрегвани административни задължения. А нямаше как да навакса утре, защото утре трябваше да отидат до пещерите. Тя си поигра с идеята да се измъкне за едно бързо питие, а после да се върне в офиса. Но се познаваше достатъчно добре, за да знае, че измъкне ли се веднъж от бюрото, все щеше да намери някакво извинение, за да не се върне към писарската работа.

— Съжалявам — каза тя, — но трябва да отметна малко работа.

— Тогава утре? Може да обядваме в „Господаря на Уиймс“.

Карен се разсмя.

— Ти да не си спечелил от лотарията? Имаш ли представа какви са цените там?

Фил смигна.

— Знам, че имат специални обедни цени в последната събота на всеки месец. А това се пада утре.

— Пък аз се мислех за детектив! Добре, дадено.

Карен се зае отново с бележките си, за да бъде сигурна, че знае точно какви въпроси да зададе на Анабел Ричмънд.

Телефонът й иззвъня пет минути преди уговорения час. Журналистката беше пристигнала. Карен помоли един от униформените полицаи да я отведе в стаята за срещи със свидетели, където бе говорила с Миша Гибсън, после събра документацията и тръгна надолу. Когато влезе в стаята, свидетелката стоеше край прозореца и се взираше в леките перести облаци, пръснати по небето.

— Благодаря, че дойдохте, госпожо Ричмънд — каза Карен.

Жената се обърна. Усмивката й изглеждаше искрена.

— Бел, ако нямате нищо против — отвърна тя. — Би трябвало аз да ви благодаря за търпението. Задължена съм ви за съгласието да променим часа на срещата. — Тя отиде до масата и седна, преплела пръсти, видимо спокойна. — Дано не съм ви задържала много.

Карен се опита да си спомни кога за последен път се е прибрала у дома в пет часа в петък и не успя.

— Де да беше така — отвърна тя.

Смехът на Бел беше топъл и съзаклятнически.

— Отлично ви разбирам. Предполагам, че отношението към работата при вас е много подобно на това в моята професия. Между другото, трябва да ви кажа, че съм впечатлена.

Карен съзнаваше, че Анабел Ричмънд хвърля въдица, и въпреки това налапа стръвта.

— От какво?

— От умението на Броуди Грант да привлича кадри. Не съм си представяла, че ще си имам работа с жената, която вкара Джими Лосън зад решетките.

Карен почувства как червенината плъзва по шията й, знаеше, че лицето й ще пламне грозно и ще стане на петна, и й се прииска да ритне масата.

— Не говоря никога на тази тема — каза тя.

В отговор чу отново онзи мек, подканващ смях.

— Не бих предположила, че това е обичана тема за разговор между вас и вашите колеги. Сигурно съзнават, че трябва да внимават много с вас, предвид това, че успяхте да уличите шефа си в три убийства.

Говореше така, сякаш Карен е скалъпила фалшиво обвинение на Лосън. А всъщност, след като веднъж вече възникна повод тя да помисли немислимото, доказателствата само чакаха да бъдат намерени. Едно изнасилване и убийство преди двайсет и пет години, две нови убийства за прикриване на старото престъпление. Нередно би било да не уличи Лосън. Изкушаваше се да каже на Анабел Ричмънд именно това. Но Карен съзнаваше, че ако отговори, разговорът ще се насочи към места, на които тя не желаеше да се озовава повторно.

— Както вече казах, не разговарям на тази тема.

Бел наклони глава на една страна и й отправи усмивка, която според Карен изразяваше едновременно съжаление и самоувереност. Журналистката не се признаваше за победена, само отлагаше опита. Карен на свой ред се усмихна вътрешно, знаейки, че в това отношение тя греши.

— Е, как искате да движим нещата, инспектор Пири? — попита Бел.

Отказвайки упорито да се поддаде на чара й, Карен продължи да говори със строго официален тон.