Вал Макдърмид - Владение на мрака

Марк помнеше името на приятеля на Прентис, споменато в инструкциите, които бе получил. Но там не се споменаваше нищо за възможност двамата да са заминали заедно.

— Къде биха отишли? Как би било възможно да изчезнат без следа?

Маклийн се почеса по носа и го изгледа лукаво.

— Анди беше комунистче, нали знаете. А по онова време Лех Валенса и „Солидарност“ бяха голяма работа в Полша. Винаги съм мислел, че двамата са духнали натам. В Полша мини колкото искаш, а пък това вече не би изглеждало като стачкоизменничество. По никакъв начин.

— Полша ли?

Марк беше обзет от чувството, че има нужда от кратък, но интензивен курс по политическа история на двайсети век.

— Тогава са се опитвали да свалят тоталитарната комунистическа власт — поясни сухо Отитоджу. — Да я подменят с някакъв вариант на работнически социализъм.

Маклийн кимна.

— Това би било съвсем по частта на Анди. Предположих, че е убедил Мик да дойде с него. Това би обяснило защо никой не чу нищо повече за тях. Предполагах, че са се забили да копаят въглища някъде зад Желязната завеса.

— Желязната завеса от доста време е прибрана в нафталин — отбеляза Марк.

— Да, но кой би могъл да знае как са си уредили живота там? Биха могли да са вече женени с деца, биха могли напълно да са загърбили миналото. Ако Мик има ново семейство, надали иска да види как отнякъде се появява предишното, нали?

Внезапно Марк бе обзет от едно от онези прозрения, благодарение на които успяваше да види дървото, скрито в гората.

— Вие сте пращали парите, нали? Вие сте слагали по няколко банкноти в плик и сте ги пращали на Джени Прентис, защото сте били убеден, че Мик няма да й праща пари от Полша.

Маклийн сякаш се отдръпна назад към прозрачната полиетиленова стена. Смръщи се така силно, че яркосините му очи едва се виждаха.

— Просто се опитвах да помогна. Откакто съм тук, печеля добре. Винаги съм съжалявал Джени. Струва ми се, че тя изтегли късата клечка само защото Мик нямаше куража да застане зад убежденията си.

Марк си каза, че това е странен начин да се представят нещата. Би могъл да спре до тук; в крайна сметка това не беше негов случай, и не му трябваха усложненията, които би предизвикало напипването на някоя измъкната нишка. Но от друга страна му се искаше да се възползва от всички шансове, които му предоставяше възложената задача. Искаше работата като стажант в криминалния отдел да се превърне за него в стъпало към постоянно назначение като детектив. Затова и планът му предполагаше по-настоятелно търсене.

— Има ли още нещо, което не ни казвате, Иън? — попита той. — Знаете ли някаква друга причина, която Мик може да е имал, за да изчезне по този начин, без да каже и дума никому?

Маклийн допи кафето си и остави чашата. Ръцете му, несъразмерно едри поради прекарания в тежък физически труд живот, ту се свиваха, ту се отпускаха. Приличаше на човек, обезпокоен от собствените си мисли. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Вероятно сега вече няма значение. Не можеш да искаш сметка от някой, който вече си е заминал от този свят.

Отитоджу се канеше да наруши мълчанието на Маклийн, но Марк стисна здраво ръката й, за да я предупреди да си мълчи. Тя се отдръпна, стиснала силно устни, и двамата зачакаха.

Най-сетне Маклийн заговори.

— Никога не съм говорил за това с никого. Въпреки че не виждам каква полза е имало от мълчанието ми. Трябва да разберете, че Мик беше много вътрешен в профсъюза. А Анди, разбира се, си беше служител на заплата там. Беше се утвърдил, общуваше с водачите. Не се и съмнявам, че Анди е казвал на Мик много неща, за които е трябвало да си мълчи. — Той се усмихна слабо. — Анди винаги се стремеше да впечатли с нещо Мик, да си осигури положението на негов най-добър приятел. Тримата бяхме в един клас в училище. Все заедно излизахме. Но нали знаете как става с трима приятели. Винаги има един водач, а останалите двама се опитват да се изравнят с него, и всеки от тях се опитва да измести другия. Така беше и с нас. Мик стоеше по средата и се опитваше да съхрани мира между нас двамата. При това го биваше в тази работа, умееше да постъпва така, че и двамата да оставаме удовлетворени. Никога не позволяваше единият от нас да почувства надмощие над другия. Е, поне за известно време успяваше.

Марк почувства как Маклийн се отпуска, припомняйки си относителното спокойствие на онези отдавнашни дни.

— Разбирам точно какво имате предвид — каза той тихо.

— Така или иначе, ние си останахме приятели. Ние с жената често излизахме с Мик и Джени. Той ходеше да играе футбол с Анди. Както казах, умееше да намира начини да накара всеки от нас да се почувства малко по-специален. И така, две седмици преди да потегля насам, ние двамата прекарахме един ден заедно. Отидохме до пристанището на Дайзарт. Той беше взел статива си и рисуваше, а аз ловях риба. Казах му какво съм замислил, а той се опита да ме разубеди. Но забелязах, че не влага сърце в тази работа. Затова го попитах какво му тежи.