Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Искахме да поговорим с вас за Мик Прентис — започна той.

— Какво за Мик? Не съм го виждал, откакто дойдохме да живеем на юг — каза Маклийн.

— Не го е виждал и никой друг — отвърна Марк. — Всички са предполагали, че е тръгнал на юг с вас, но от това, което научавам днес, излиза, че не е така.

Маклийн почеса сребристата четина, която покриваше главата му, подстригана ниско, по войнишки.

— Е, да. Бях дочул, че хората там, в Нютън, мислят така. Което само доказва как всички винаги са склонни да повярват в най-лошото. Изключено би било Мик да тръгне с нас. Не мога да разбера как някой, който го е познавал, би могъл да помисли такова нещо.

— Но не сте възразили срещу твърденията им?

— Какъв смисъл би имало? За тях аз съм мръсен стачкоизменник. Нищо, което бих могъл да кажа в защита на когото и да било, не би имало стойност в Нютън.

— Ако трябва да говорим открито, нещата не опират само до прибързани заключения. От време на време, след като той изчезнал, жена му е получавала пари — печатът на пощенските марки бил от Нотингам. Това е една от основните причини всички да мислят, че все пак е извършил немислимото.

— Не мога да дам обяснение на това. Но мога да ви кажа едно: Мик Прентис би могъл да стане стачкоизменник толкова, колкото и да отлети на Луната.

— Всички, с които разговаряме, все това повтарят — отвърна Марк. — Но когато са отчаяни, хората вършат неща, които са им напълно неприсъщи. А всички сведения говорят, че Мик Прентис е бил отчаян.

— Не чак толкова.

— Но вие сте го направили.

Маклийн впери поглед в кафето си.

— Да, направих го. И нито за миг не съм се срамувал от това. Но тогава жена ми беше бременна с третото ни дете. Разбирах, че не бива още едно дете да види белия свят в такива обстоятелства. Затова и направих онова, което направих. Разговарях преди това с Мик по този въпрос. — Той хвърли бърз поглед към Марк. — Бяхме приятели с него. Съученици. Исках да му обясня защо съм решил да постъпя така. — Той въздъхна. — Каза, че разбира защо съм решил да замина. Че и той изпитвал желание да се махне, но че стачкоизменничеството не било за него. Не знаех къде е отишъл, но бях сигурен, че не е започнал работа в друга мина.

— Кога разбрахте, че е изчезнал?

Маклийн смръщи лице, докато размишляваше.

— Трудно ми е да си спомня. Предполагам, че е било когато жена ми дойде тук след мен. Това ще е било някъде през февруари. А може да е било и по-късно. Някои роднини на жената още живеят в Уиймс. Ние не ходим там, не биха ни се зарадвали. Хората имат дълга памет, знаете ли. Но поддържаме връзка с тях, и понякога те идват тук да ни гостуват. — Бледо подобие на усмивка премина по лицето му. — Племенникът на жената следва в тукашния университет, сега приключва втората си година. Идва понякога у нас на вечеря. Така че да, бяха ми казали, че Мик е изчезнал, но не мога да ви кажа със сигурност кога съм научил.

— А къде би могъл да отиде според вас? Как мислите, какво се е случило?

В припряността си Марк забрави основното правило никога да не се задава повече от един въпрос. Маклийн не отговори нито на първия, нито на втория.

— Как така се заинтересувахте изведнъж от Мик? — попита той. — Никой не е идвал да го търси тук през всички тези години. Какво толкова се е случило сега?

Марк обясни защо Миша Гибсън в крайна сметка е решила да обяви баща си за издирване. Маклийн се помести несръчно и разля малко кафе по пръстите си.

— Това е ужасно. Спомням си Миша, когато самата тя беше малко момиченце. Бих искал да мога да помогна. Но не знам къде е отишъл — каза той. — Както вече казах. Не съм виждал и следа от него, откакто напуснах Нютън.

— А чували ли сте го? — намеси се Отитоджу.

Маклийн я изгледа сурово и безизразно. Обветреното му лице беше неподвижно като изсечените в скалата лица на Маунт Ръшмор.

— Не ми се прави на много отворена, момиче. Не, не съм го чувал. Що се отнася до мен, Мик Прентис и аз престанахме да обитаваме една и съща планета в деня, когато дойдох тук. И аз не съм очаквал нещо по-различно.

Марк се опита да възстанови усещането за взаимно разбиране, като заговори със съчувствен тон.

— Разбирам — каза той. — Но какво според вас се е случило с Мик? Били сте негов приятел. Ако някой би могъл да даде отговор на този въпрос, това сте вие.

Маклийн поклати глава.

— Наистина нямам представа.

— А ако трябваше да направите предположение?

Маклийн отново се почеса по главата.

— Ето какво ще ви кажа. Мислех, че той и Анди са се махнали заедно. Предполагах, че и на двамата им е дошло до гуша, че са се разкарали нанякъде с идеята да започнат живота си наново. Начисто, както се казва.