Вал Макдърмид - Владение на мрака

Фил изсумтя.

— И за теб не може да се каже, че се криеш зад вратата, когато се налага да се озъбиш. „Това разследване е поверено на мен“ — повтори той, имитирайки добродушно гласа й.

Тя се разположи в колата.

— Е, да. Илюзията, че държиш юздите в ръцете си. Беше приятно да си го представя.

Нотингам

Красотата на Ботаническата градина на Нотингам не намаляваше, а просто ставаше невидима благодарение на проливния дъжд, който заслепяваше детектив Марк Хол, докато той следваше Феми Отитоджу по алеята, която водеше към китайската камбанария. Тя най-сетне беше проявила някакво вълнение, но не точно такова, на каквото се бе надявал Марк.

Логан Лейдло реагира на появата им още по-неприязнено от Фъргъсън и Фрейзър. Той не само че отказа да им позволи да прекрачат прага на жилището му, но им каза също, че няма никакво намерение да повтаря онова, което бе казал на дъщерята на Мик Прентис.

— Животът е прекалено къс, за да се хабя да повтарям два пъти едно и също — заяви той, а после хлопна вратата под носовете им.

Отитоджу придоби тъмновинения цвят на варено цвекло, и започна да диша тежко през нос. Сви ръце в юмруци и дори отдръпна леко единия си крак, като че ли се канеше да ритне вратата. Марк постави длан върху ръката й над лакътя. — Остави това, Феми. Той е в правото си. Не е длъжен да разговаря с нас.

Отитоджу се обърна рязко, цялото й тяло се беше сгърчило от гняв.

— Това не би трябвало да се допуска — каза тя. — Трябва да са задължени да разговарят с нас. Би трябвало да бъде противозаконно хората да отказват да отговарят на въпросите ни. Трябва да се счита за престъпление.

— Той е свидетел, а не престъпник — каза Марк, стреснат от ожесточението, с което тя говореше. — Нали това ни казваха, когато ни въвеждаха официално в длъжност. Да търсим съзнателно съгласие вместо да принуждаваме.

— Не е редно — настоя Отитоджу, бързайки гневно обратно към колата. — Очакват от нас да разкриваме престъпления, а не ни дават средствата, с които можем да си свършим работата. За какъв, по дяволите, се има този?

— За човек, чието мнение за полицията се е затвърдило окончателно и непоклатимо през 1984 година. Никога ли не си гледала репортажите от онова време? Стачните постове бяха разпъждани от конна полиция — връхлитаха като някакви казаци или нещо такова. Ако сега ползвахме палките си по този начин, щяха да ни обвинят в превишаване на правата. Не е било най-славното време за полицията. Затова всъщност няма нищо чудно в това, че господин Лейдло отказва да разговаря с нас.

Тя поклати глава.

— Така само ме кара да се питам какво крие.

Пътуването от дома на Иън Маклийн до Ботаническата градина не беше подобрило настроението й. Марк я настигна и каза:

— Остави ме аз да поема този разговор, може ли?

— Мислиш, че аз не умея да разговарям със свидетели, така ли?

— Не, не мисля нищо подобно. Но съм достатъчно наясно какво представляват бившите миньори, за да знам, че всеки от тях се има за голям мъжкар. Нали забеляза преди — на Фъргъсън и Фрейзър не им стана приятно, че ти задаваш въпросите.

Отитоджу спря рязко и отметна глава, оставяйки дъжда да се стича по лицето й като студени сълзи. После изправи рамене и въздъхна.

— Добре тогава, нека угаждаме на предразсъдъците им. Разговаряй ти с тях.

После тръгна отново, но този път по-бавно и по-спокойно.

Когато стигнаха до китайската камбанария, видяха, че двама мъже на средна възраст, в работни гащеризони, са се подслонили там от пороя. Тесните колони, които поддържаха елегантния покрив на пагодата, не осигуряваха добра защита от дъждовните капки, носени от силния вятър, но все пак така беше по-добре, отколкото да стоиш изцяло на открито.

— Търся Иън Маклийн — каза Марк, гледайки ту единия, ту другия.

— Аз съм — каза по-ниският и яркосините му очи проблеснаха на загарялото лице. — А вие кой сте?

Марк представи Отитоджу и себе си.

— Има ли наблизо някакво място, където бихме могли да изпием по един чай?

Двамата мъже се спогледаха.

— Трябваше да плевим лехите, но тъкмо вече се бяхме отказали и се канехме да се приберем в парниците — каза Маклийн. — Наблизо няма кафене, но можете да дойдете с нас, ние ще направим кафе или чай.

Десет минути по-късно всички се бяха натъпкали в един ъгъл на голям полиетиленов тунел, по-надалеч от останалите градинари, които скоро престанаха да ги стрелкат с любопитни погледи, щом разбраха, че не могат да се очакват драматични развития. Въздухът беше натегнал от мирис на пръст и припомни на Марк барачката, която дядо му беше издигнал в парцела, който бе получил за обработване. Иън Маклийн бе стиснал чашата в едрите си ръце и чакаше те да заговорят. Не беше проявил учудване при появата им, нито пък ги беше питал защо са дошли. Марк предположи, че Фрейзър или Фъргъсън са го предупредили.