Вал Макдърмид - Владение на мрака

Марк я изгледа втренчено и каза:

— Плашиш ме.

Тя го погледна изненадано и отвърна:

— Понякога се питам дали си си избрал подходящата работа.

Марк извърна поглед.

— И аз си задавам същия въпрос, скъпа.

Замъкът Ротесуел

Въпреки че беше решила твърдо да се отнася със сър Бродерик Макленън Грант точно така, както би се държала и с всеки друг, Карен трябваше да си признае, че стомахът й изневеряваше. Напрежението винаги се отразяваше на храносмилането й — тя губеше апетит и й се налагаше постоянно да притичва до тоалетната.

— Ако ми се налагаше по-често да провеждам такива разговори, нямаше да имам нужда от никакви диети — каза тя, когато двамата с Фил потеглиха към замъка Ротесуел.

— О, хората надценяват диетите — заяви спокойно Фил, от позициите на човек, чието тегло не се беше променяло, откакто бе навършил осемнайсет години, без значение какво ядеше и пиеше. — Ти изглеждаш много добре такава, каквато си.

На Карен й се искаше да му повярва, но не можеше. Никой не би могъл да намира нещо привлекателно в набитата й фигура, или поне не и човек като Фил, който никога не бе имал проблеми с намирането на женска компания.

— Как пък не.

Тя отвори чантата си и започна да чете на глас основните точки от досието по случая, за да ги припомни на Фил. Точно когато приключи с обобщението, колата спря пред портите на парка Ротесуел. Замъкът се виждаше в далечината, през голите клони на редица дървета, но преди да продължат, трябваше да представят документите си. Наложи се двамата да слязат и да вдигнат полицейските си карти пред камерата за наблюдение. След малко масивните дървени порти се разтвориха, допускайки колата в някакво подобие на пропускателен пункт. Фил подкара колата, Карен вървеше до нея. Дървените порти зад тях се затвориха и те се озоваха в нещо като гигантско заграждение за добитък. Двама охранители се появиха от къщичката на охраната и огледаха колата отвън и отвътре, чантата на Карен и джобовете на палтото на Фил.

— Разполага с по-добра служба за безопасност от премиер-министъра — каза Карен, когато най-сетне потеглиха по алеята към замъка.

— По-лесно ще е да се сдобием с нов премиер, отколкото с нов Броуди Грант — отбеляза Фил.

— Е, готова съм да се обзаложа, че той самият е точно на това мнение.

Когато наближиха замъка, един възрастен човек с палто от непромокаема материя и каскет от туид се появи иззад най-близката купичка и им посочи далечната страна на покритото с чакъл пространство отпред. Докато паркираха, човекът беше изчезнал, така че не им оставаше нищо друго, освен да се упътят към масивната, осеяна с гвоздеи двойна дървена врата по средата на фасадата.

— Къде е Мел Гибсън, когато човек има нужда от него? — измърмори Карен, повдигна тежкото желязно чукче и го пусна така, че то падна с удовлетворяващ трясък. — Все едно че сме се озовали в много слаб филм.

— А при това все още не знаем защо изобщо сме тук. — Изражението на Фил беше мрачно. — Трудно ми е да си представя нещо толкова важно, че да си заслужава такова встъпление.

Преди Карен да успее да му отговори, вратата се отвори безшумно и една жена, която й напомни на учителката й в началното училище, каза:

— Добре дошли в Ротесуел. Аз съм Сюзън Чарлсън, личната секретарка на сър Бродерик. Заповядайте.

Влязоха един след друг във фоайе, в което, ако махнеха стълбището, спокойно би се побрала цялата къща на Карен. Тя нямаше възможност да огледа подробностите, но остана с впечатление за ярки цветове и топлина, преди да се насочат към един широк коридор, по който изминаха кратко разстояние.

— Предполагам, че вие сте инспектор Пири — каза Сюзън Чарлсън. — Но не знам името и чина на колегата ви.

— Фил Пархатка, сержант от криминалната полиция — каза той, стараейки се да постигне необходимия тържествен тон, съответстващ на нейната официалност.

— Чудесно, сега вече мога да ви представя — каза тя, пристъпи встрани и отвори една врата. Покани ги с жест в приемна, в която би мота да се проведе ежегодната вечеря в чест на Бърнс 17 17 Всяка година на 25 януари в Шотландия се организират вечери и празненства в чест на поета Робърт Бърнс. — Б.пр. за служителите на полицията. Сигурно би се наложило да избутат някои мебели до стената, когато започнеха народните танци, но иначе нямаше да им бъде тясно.

В приемната имаше трима души, но вниманието на Карен незабавно бе привлечено от най-харизматичния. Броуди Грант може и да бе прехвърлил седемдесетте, но все още беше много по-обаятелен от жените, застанали от двете му страни. Беше се изправил край масивната каменна камина, подпрял свитата си в лакътя дясна ръка с дланта на лявата. В дясната ръка държеше отпуснато тънка пура, лицето му беше спокойно и внушително, точно като на онази корица от списание, която Карен бе отворила в „Гугъл“. Носеше сако от туид в сиво-бял меланж; платът беше видимо лек и вероятно бе тъкан от кашмир и коприна, за разлика от по-тежките „Харис“ и „Донегал“. Беше с черен пуловер с висока яка, подходящи панталони и обувки, каквито Карен бе виждала само на краката на богати американци. Струваше й се, че моделът е известен като „Оксфорд с пискюли“ или нещо подобно. Би очаквала да ги види на краката на манекен, представящ традиционно шотландско облекло, отколкото на едър индустриалец. Беше толкова заета да оглежда странните му обувки, че едва не пропусна представянето.