Вал Макдърмид - Владение на мрака

Сюзън, която бе отишла с него на работа в обичайното време, влезе през вратата, която делеше неговия офис от нейния.

— Хората от полицията са тук — каза тя. — Да ги въведа ли?

Грант се завъртя на стола си.

— Да, после излезте.

Той не пропусна да отбележи изписалата се по лицето й изненада. Беше привикнала да я запознава с тайните си, да знае много повече от онова, което Мери би желала да знае. Но този път той искаше да стесни кръга до последен предел. Дори Сюзън беше в повече.

Тя въведе двама мъже в бояджийски работни гащеризони, после демонстративно затвори вратата зад себе си. Дегизировката се понрави на Грант.

— Благодаря ви, че се явихте така навременно. И дискретно — допълни той, оглеждайки двамата. Изглеждаха прекалено млади за толкова отговорна задача. По-възрастният, тъмнокос и слаб, вероятно беше в началото, най-много в средата на трийсетте, другият, рус и червендалест, надали бе навършил трийсет.

Тъмнокосият проговори първи. Грант установи с учудване, че още с представянето си той се насочи право към неговите съмнения.

— Аз съм криминален инспектор Джеймс Лосън — каза той, — а това е детектив Рени. Бяхме инструктирани лично от началника на полицията. Знам, вероятно ви се струва, че съм прекалено млад, за да ръководя такава операция, но бях избран именно заради опита си. Миналата година отвлякоха жената на един от играчите на отбора на Източен Файф. Успяхме да разрешим въпроса, без някой да пострада.

— Не помня да съм чувал нещо подобно — каза Грант.

— Справихме се много успешно със задачата да не изтече никаква информация — отвърна Лосън, и едва забележима усмивка на гордост трепна по лицето му.

— Но нямаше ли процес? Как сте успели да скриете това от вестниците?

Лосън сви рамене.

— Похитителят призна вината си. Всичко приключи, преди някой от пресата изобщо да е забелязал. Ние тук, във Файф, умеем да се справяме с подаването на новини на медиите. — Последва същият бърз проблясък на усмивка. — Както виждате, сър, аз съм човекът с необходимия ви опит.

Грант му хвърли продължителен, преценяващ поглед.

— Радвам се да го чуя.

После извади пинсета от чекмеджето на бюрото си и премести внимателно листа, който бе поставил върху плаката със съобщението за отвличането.

— Това пристигна по пощата днес сутринта. Заедно с това… — хващайки го предпазливо за краищата, той обърна плаката с лицевата страна нагоре.

Лосън пристъпи напред и ги загледа съсредоточено.

— И вие сте сигурен, че това е дъщеря ви?

За първи път самоконтролът на Грант едва не му изневери.

— Мислите, че не бих разпознал собствената си дъщеря?

— Не, сър. Но съм задължен да се убедя, че вие сте убеден.

— Убеден съм.

— В такъв случай няма място за съмнение — каза Лосън. — Кога видяхте за последен път дъщеря си или се чухте с нея?

Грант махна нетърпеливо с ръка.

— Не знам. Предполагам, че за последен път съм я видял преди около две седмици. Беше довела Адам на гости. Майка й сигурно я е виждала или поне е говорила с нея и след това. Жени, нали разбирате.

Почувства внезапно обзелото го чувство на вина не като рязко пробождане, а като бавна, пулсираща болка. Не съжаляваше за нищо от това, което бе казал или направил; съжаляваше единствено за това, че думите и постъпките му бяха предизвикали отчуждение между него и Кат.

— Ще поговорим с жена ви — каза Лосън. — За нас ще бъде от полза да си създадем представа за момента, когато това се е случило.

— Катрина си има свой бизнес. Предполагам, че ако галерията е била затворена, някой би забелязал. Оттам минават с колите си стотици, може би и хиляди хора всеки ден. Тя никога не пропускаше да сложи табелата, на която пишеше, че галерията е отворена. — Усмихна се студено, пестеливо. — Справяше се добре с работата си. — Придърпа един бележник и надраска адреса на галерията на Катрина и упътване как да стигнат до нея.

— Разбира се, ще отидем — каза Лосън. — Но доколкото знам, вие не искате похитителите да знаят, че сте се обърнали към нас?

Грант се стъписа от собственото си недомислие.

— Съжалявам, прав сте. Не мога да разсъждавам свързано. Аз…

— Това е моя работа, не ваша. — В тона на Лосън се долавяше съчувствие. — Можете да бъдете спокоен, че няма да събудим никакви подозрения с диренето си. Ако не успеем да открием нещо по ненатрапчив начин, няма да настояваме. За нас на първо място ще бъде безопасността на Катрина и Адам. Обещавам ви го.