Вал Макдърмид - Владение на мрака

Излязоха на ветровития паркинг зад участъка и се насочиха към една от необозначените коли за обща употреба. Марк знаеше, че ще е пълна с чужди боклуци. Беше открил, че отношението на служителите на криминалната полиция към колите е като отношението на кучетата към стълбовете на уличните лампи.

— Няма ли да е на работа сега?

Той отвори вратата откъм мястото до шофьора и установи, че на пода има пластмасови опаковки от сандвичи, празни кутии от кока-кола и пет опаковки от „Сникърс“. Периферното му зрение регистрира нещо бяло. Отитоджу му подаваше празен найлонов плик.

— Давай — каза тя. — Напъхай в това боклука и го хвърли в контейнера.

Което накара Марк да си напомни, че все пак и от нея има полза. Излязоха на главния път, където движението беше все още натоварено, макар да беше минал най-тежкият час на сутринта, и се насочиха на запад. От двете страни на шосето се редяха къщи с мръсни фасади от червени тухли и магазинчета от онези, които съумяваха да се крепят с отчаяни усилия въпреки по-луксозната конкуренция в други квартали. Малки бакалнички, салони за маникюр, железарии, обществени перални, закусвални и фризьорски салони. Беше потискащо дори да минаваш с колата покрай тях. Марк бе обзет от благодарност, като си помисли за собственото си жилище в центъра на града, в някогашна фабрика за дантела, превърната в жилищна сграда. Може и да беше малко, но поне не му се налагаше да се сблъсква с тази мизерна обстановка в свободното си време. А съвсем наблизо имаше и страхотен китайски ресторант, който осигуряваше доставки на храна по домовете.

Пътуваха петнайсет минути по околовръстния път, после се отклониха и навлязоха в приятен квартал, застроен с къщи близнаци. Вероятно бяха строени през трийсетте години; солидни, непретенциозни, с добри пропорции. Къщата на Били Фрейзър беше ъглова, с голяма, добре поддържана градина.

— Откакто съм се родил, живея в този град, а дори не подозирах за съществуването на това място — каза Марк.

Последва Отитоджу по алеята към къщата. Вратата отвори жена, висока не повече от пет фута. Беше прехвърлила най-добрата възраст — в светлокестенявата й, равно подстригана коса се виждаха сребристи кичури, очертанията на брадичката й бяха почнали да омекват, вероятно и теглото й беше с няколко паунда повече от допустимото. Но според Марк изглеждаше доста добре за годините си. Заговори веднага, преди Отитоджу да е успяла да я подплаши.

— Госпожа Фрейзър?

Жената кимна и ги изгледа тревожно.

— Да, аз съм. — Марк отбеляза, че говори с местен акцент. Значи Фрейзър не си беше довел жена от Файф. — А вие сте…?

— Аз съм Марк Хол, това е колегата ми Феми Отитоджу. Ние работим в полицията, трябва да поговорим с Били. Няма никакъв повод за безпокойство — каза той припряно, забелязал паниката, която се изписа по лицето на госпожа Фрейзър. — Един негов познат от Файф е обявен за издирване, затова трябва да зададем на Били няколко въпроса.

Жената поклати глава.

— Само ще си изгубите времето, момче. Били не поддържа връзка с никого от Файф — освен с момчетата, с които пристигнаха тук навремето. А това беше преди повече от двайсет години.

— Човекът, който ни интересува, е изчезнал преди повече от двайсет години — каза грубо Отитоджу. — Затова трябва да говорим със съпруга ви. Той у дома ли е? — Марк изпита желание да я ритне, когато забеляза как изражението на госпожа Фрейзър изведнъж се промени и стана затворено. Отитоджу със сигурност е отсъствала, когато са раздавали чувството на женска солидарност.

— На работа е.

— А можете ли да ни кажете къде работи, мила госпожо? — попита Марк, опитвайки се да възстанови спокойния тон на разговора.

Вътрешният конфликт на жената се изписа ясно на лицето й.

— Почакайте малко — каза тя накрая. Влезе в къщата и се върна с голям бележник, отворен на днешната дата. Обърна го към него, така че той да може да прочете написаното. — Ето.

Отитоджу вече драскаше адреса на скъпоценното си листче. Госпожа Фрейзър успя да прочете написаните на него имена.

— Имате късмет — каза тя. — Джони Фъргъсън работи днес с него. Ще убиете с един куршум два заека.

Ако се съдеше по изражението й, тя не приемаше израза като чиста метафора.

Двамата бивши миньори работеха на около пет минути път от къщата, поставяха нова инсталация в един магазин на главната улица.

— Как да преобразим с лекота магазинче за дюнер в работилница за поставяне на рамки — каза Марк, регистрирал някои отличителни белези. Фрейзър и Фъргъсън работеха усилено — Фрейзър прокопаваше тунел за кабелите, а Фъргъсън демонтираше пейката, поставена до едната стена, където клиентите са чакали да им приготвят храната за вкъщи. Двамата спряха работа, когато полицаите влязоха, и ги загледаха подозрително. Странно, каза си Марк, как някои хора разпознаваха незабавно полицая, докато други като че ли не бяха в състояние да регистрират сигнала, който той и колегите му явно излъчваха. Това нямаше нищо общо с тяхната виновност или невиновност, както наивно предполагаше той първоначално. Беше просто инстинкт, разпознаващ ловеца.