Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Тя наистина е страдала, когато той е заминал — отвърна Карен. — Било е ужасен позор да си съпруга на стачкоизменник. Не би допуснала да замине и да я остави тук, за да се изправи сама срещу последиците.

Анджи издаде гърлен, пренебрежителен звук.

— Нямала е представа какво ще стане, докато не й е дошло до главата. Не е разбирала. Тя не беше една от нас, разбирате ли. Хората говорят за „работническа класа“ като за някаква огромна хомогенна маса, но и в нея демаркационните линии са ясно обособени като във всички останали класи. Беше родена и израснала в Ийст Уиймс, но не беше една от нас. Баща й не си цапаше ръцете, работеше в кооперативния магазин, седеше си зад тезгяха. Ходеше на работа с риза и вратовръзка. Убедена съм, че никога през живота си не е гласувал за лейбъристите. Затова и не съм сигурна, че тя е разбирала какво точно ще й се случи, ако Мик предаде колегите си.

Звучеше логично. Карен разбираше инстинктивно онова, което казваше Анджи. Познаваше подобни хора от общността, в която бе израснала самата тя — хора, които не са на мястото си никъде, белязани от междинното си положение, хора, които цял живот не са в състояние да заявят категорично своята принадлежност. Това придаваше тежест на предположението, че Мик Прентис е можел да стане стачкоизменник. Само че явно не е било така.

— Работата е там, Анджи, че Мик вероятно не е заминал със стачкоизменниците през онази нощ — така изглежда. Първоначалните ни проучвания доказват, че той не се е присъединил към петимата, които са заминали за Нотингам.

Последва стъписано мълчание. После Анджи каза:

— Може да е отишъл някъде другаде, сам.

— Нямал е пари, не е разполагал с никакво транспортно средство. Сутринта, когато излязъл от къщи, не е взел със себе си нищо, освен боите и статива. Каквото и да е станало с него всъщност, не вярвам да е отишъл да работи като стачкоизменник.

— Но какво е станало с него тогава?

— Все още не знам — отвърна Карен. — Но възнамерявам да разбера. А сега ето един въпрос, който вече трябва да започна да задавам. Нека приемем, че Мик не е станал стачкоизменник. Кой би имал причини да иска да се отърве от него?

Феми Отитоджу въведе четвъртия адрес в „Гугъл Ърт“ и започна да разучава резултата.

— Хайде, Фем — каза тихо Марк Хол. — Инспекторът ни гледа. Явно се пита защо, по дяволите, човъркаш по компютъра, след като вече ни е възложил задача.

— Опитвам се да съставя възможно най-ефикасен маршрут, по който да минем за разговорите, за да не си изгубим половината ден във връщане по вече изминат път. — Тя огледа четирите имена и адресите, изпратени от някакъв детектив от Файф, и ги номерира съгласно собствената си логика. — Освен това съм ти казала да не ме наричаш Фем. — Разпечата списъка, сгъна го спретнато и го прибра в новичката си чанта. — Казвам се Феми.

Марк отправи очи към тавана, а после я последва и излезе след нея от офиса на отдела за работа със студени досиета, поглеждайки със смутена усмивка инспектор Мотрам. Беше очаквал с нетърпение да го повишат, за да заработи в криминалния отдел, но ако знаеше, че това ще означава да работи с Феми Отитоджу, можеше и да размисли. Още докато работеха като униформени полицаи, в участъка се шегуваха, че абревиатурата „PC“ пред името на Отитоджу не означава police constable 16 16 (англ.) — полицай — Б.пр. , a personal computer. Униформата й винаги беше безукорна, обувките — лъснати като в казарма. Откакто беше цивилна, спазваше подобен стил. Идеално изгладен, безличен сив костюм, блестящо бяла блуза, безукорно подредена коса. А в обувките й човек можеше да се оглежда. Правеше всичко като по учебник; спазваше абсолютна прецизност. Не че Марк имаше нещо против нещата да се вършат, както си му е редът. Но винаги беше вярвал, че има място и за спонтанни решения, особено при разпит или разговор със свидетели. Ако човекът, с когото разговаряш, се отклони от темата, не пречи да проследиш поне за известно време и това отклонение. Понякога истината се криеше именно в тези отклонения.

— Значи тези четиримата са били миньори от Файф, които са дошли да работят в тукашните мини като стачкоизменници? — попита той.

— Точно така. Били са петима, но един от тях, Стюарт Макадам, починал преди две години от рак на белите дробове.

Как успяваше да запомни всички тези неща? И защо й беше да ги помни?

— При кого отиваме първо?

— Уилям Джон Фрейзър, известен като Били. Петдесет и тригодишен, женен, с две големи деца — едното следва в университета в Лийдс, другото — в университета в Лъфбъро. Понастоящем работи като електротехник на свободна практика. — Тя издърпа чантата по-високо на рамото си. — Ще шофирам аз, защото знам къде отиваме.