Вал Макдърмид - Владение на мрака

Този следобед Анди я беше посрещнал на автобусната спирка в началото на пътя, водещ към неговата къщурка, дълбоко в гората. Имаха намерение да заобиколят гората и да слязат до брега, но небето се беше навъсило и заплашваше с дъжд, затова решиха да се върнат в къщата.

— Запалил съм огън по случай идването ти — беше казал Анди, когато тръгнаха. — Чувствам се гузен, че разполагам с пари за въглища, затова обикновено не го паля, просто си слагам още един пуловер.

— Това са глупости, никой не те обвинява, че получаваш заплата.

Анди поклати глава.

— Точно там грешиш. Не са малко онези, които смятат, че би трябвало да връщаме заплатите си в профсъюзния фонд.

— И кому ще помогнете с това? Ти имаш работа. Правиш необходимото, за да поддържате стачкуващите. Заслужаваш си заплатата.

Тя го взе подръка и тръгна редом с него, съзнавайки колко притиснат се чувства.

— Да, а освен това много от стачниците са на мнение, че би трябвало да получават нещо и от профсъюза. Чух някои от тях в миньорското дружество да казват, че ако профсъюзът бе плащал нещо на стачниците, нямаше да се налага да се борят така усилено, за да попречат на държавата да изземе фондовете. Задават си въпроса за какво са предназначени всъщност профсъюзните фондове, ако не за да поддържат членовете, когато стачкуват. — Той въздъхна, привел глава, сякаш вървеше срещу силен вятър. — И имат известно право, нали разбираш.

— Предполагам. Но ако са се съгласили да предадат правото на решение в ръцете на водачите си — а те са го направили, съгласявайки се да обявят стачка без преди това да се организира национално допитване, тогава всъщност не би трябвало да се оплакват, че те вземат решения, които не им харесват. — Анджи се вгледа по-внимателно в брат си, забелязвайки, че бръчиците от умора край очите му са станали повече от последния път, когато се видяха. Кожата му беше бледа, с нездрав цвят, като на човек, който прекарва прекалено много време на закрито и страда от недостиг на витамини. — И няма да помогнеш никому, ако допуснеш да те изнервят с тези приказки.

— Имам чувството, че напоследък не съм в състояние да помогна на когото и да било — каза той така тихо, че думите му почти се загубиха в шумоленето на сухи листа под краката им.

— Това са просто глупости — възрази Анджи, разбирайки, че казаното не е достатъчно, но и че няма какво друго да каже.

— Не, това е истината. Животът на хората, които аз представлявам, се разпада. Губят домовете си, защото не са в състояние да изплащат ипотеките. Жените им продават венчалните си пръстени. Децата им ходят гладни на училище. Обувките им са скъсани. Това тук заприлича на някаква проклета страна от Третия свят, само че за нас няма благотворителни организации, които да събират пари, за да ни помогнат в това катастрофално положение. А аз не мога да направя нищо. Как ме кара да се чувствам това според теб?

— Доста гнусно — каза Анджи и притисна ръката му по-силно към себе си. Той не реагира; все едно че прегръщаше продълговатата възглавница, с която майка й изолираше пролуката под вратата, за да бъде дневната колкото е възможно по-задушна. — Но ти можеш да направиш само толкова, колкото позволяват собствените ти възможности. Никой не очаква от теб да разрешиш всички проблеми, свързани със стачката.

— Знам — въздъхна той. — Но навремето аз се чувствах като част от тази общност. През целия ми живот мястото ми е било тук. Напоследък изпитвам чувството, че стачниците са от другата страна на някаква преграда, а всички останали са от отсамната страна. Профсъюзни дейци, пълномощници на минната управа, директори, шибаното правителство на торите — всички ние сме врагът.

— А сега вече започна наистина да дрънкаш глупости. Няма начин да си на страната на торите. Всички го знаят.

Продължиха да вървят в мълчание, завързвайки крачка, когато застрашаващият ги дъжд се превърна в реалност. Заваляха тежки, студени капки и скоро голите клони над главите им вече не можеха да им предложат закрила от пороя. Анджи пусна ръката му и затича.

— Хайде да се надбягваме! — извика тя; по някакъв начин студът и влагата й бяха подействали освежаващо. Не се обърна, за да види дали той я следва. Просто хукна под дърветата, като се луташе и стрелкаше насам-натам, за да не се отклони от виещата се пътека. Както винаги, появата на къщичката, сгушена насред една просека, бе невероятно внезапна. Стоеше си там, като излязла от приказка на братя Грим, ниска, масивна постройка, чийто единствен чар беше нейната усамотеност. Покривът от шисти, сивата мазилка, чернобоядисаната врата и черните рамки на прозорците биха убедили с лекота всяко минаващо от тук дете, че това е домът на лошата вещица. Под един дървен навес имаше сандък с въглища и куп дърва за огрев; там беше и моторът с кош на Анди.