Вал Макдърмид - Владение на мрака

Последната страница бе изписана с познатия почерк на Фил.

„Родителите на Анджи Кар загинали при потъването на ферибота край Зеебрюге. Анджи не можела да влезе във владение на наследството си, докато не получела документа, потвърждаващ, че Анди е мъртъв. Когато най-сетне завещанието влязло в действие, през 1993 година, тя продала всичко и заминала за Нова Зеландия. Дава уроци по пиано в дома си, в Нелсън, Саут Айлънд“.

По-долу бяха записани пълният адрес на Анджи и телефонният й номер.

Било й е много тежко, каза си Карен. Да изгубиш брат си и двамата си родители в рамките на няколко години е достатъчно тежко, дори ако не се налага да преминеш през процеса на официалното признаване на брат си за мъртъв. Нищо чудно, че е пожелала да заживее на другия край на света. А там, отбеляза Карен, в момента беше около единайсет и половина преди обяд. Напълно прилично време за обаждане по телефона.

Едно от малкото неща, които Карен бе купила за дома си, беше телефонен секретар, даващ възможност за дигитално записване на телефонните й разговори, които тя после можеше да прехвърля в компютъра си. Беше се опитала да убеди Макарона да купи няколко за канцеларията, но не успя да го впечатли. Вероятно, защото идеята не беше негова. Карен беше готова да се обзаложи, че нещо подобно скоро щеше да се появи в централния офис на криминалната полиция, представено като заслуга на самия помощник-началник Лийс. Какво от това. Поне сега можеше да ползва системата у дома и да изисква да й се осребряват разноските за разговорите.

При третото иззвъняване отговори жена. Шотландският й акцент можеше да се долови дори в краткото:

— Да, моля?

Карен се представи, после попита:

— С Анджи Кар ли разговарям?

— Бивша Кар, по мъж Макензи. За брат ми ли се обаждате? Да не би да сте го открили?

Гласът й звучеше развълнувано, почти радостно.

— Съжалявам, но не сме го открили.

— Знаете ли, той не се е самоубил. Винаги съм предполагала, че е станал жертва на злополука. Че е паднал някъде в планините. Колкото и тежка да е била депресията му, Анди никога не би се самоубил. Той не беше страхливец.

В гласа й се долавяше ясно нотка на предизвикателство.

— Съжалявам — каза Карен. — Наистина не мога да ви предложа никакви отговори. Но ние преразглеждаме събития от времето, когато той е изчезнал. Разследваме изчезването на Мик Прентис, и попаднахме на името на вашия брат.

— Мик Прентис — каза Анджи отвратено. — И той се оказа един приятел…

— Какво искате да кажете?

— Според мен това, че той стана стачкоизменник малко преди изчезването на Анди, не е съвпадение.

— Защо мислите така?

Настана кратко мълчание, после Анджи каза:

— Защото за него това би било най-тежкото предателство. Бяха приятели още от началното училище. Това, че Мик стана стачкоизменник, сигурно е разбило сърцето на Анди. Опасявам се, че го е очаквал.

— Кое ви кара да твърдите подобно нещо?

— Последния път, когато се видях с него, той вече знаеше, че нещо не е наред с Мик.

За Анджи завръщането у дома никога не беше пълноценно, ако не успееше да прекара известно време с брат си. Тя се опитваше да се прибира поне по веднъж на всеки семестър, но макар пътят от Единбург с автобус да траеше само един час, това начинание понякога я затрудняваше.

Съзнаваше къде е проблемът — между нея и родителите й се създаваше друг вид дистанция, докато тя започваше да се движи все по-свободно из един свят, напълно чужд на техния: лекции, студентски дружества, събирания, на които наркотиците присъстваха също така естествено, както и алкохолът, и диапазон на темите за разговор, далеч надхвърлящ всичко, с което се беше сблъсквала във Файф. Не че във Файф липсваха възможности да разшириш интелектуалните си хоризонти. Но читалните, работническите образователни курсове и клубовете „Бърнс“ бяха за мъжете. Жените нямаха достъп до тях, а нямаха и време. Приключеха ли със смяната под земята, мъжете можеха да разполагат с времето си. Но женската работа всъщност никога не свършваше, особено за онези, които живееха под наем в жилища, собственост на старите въгледобивни компании или на управителния съвет на национализираните мини. Бабата на самата Анджи не беше виждала течаща топла вода или баня в дома си, преди да навърши шейсет години. Затова и мъжете трудно приемаха жени с образование.

Анди беше едно от изключенията. Когато излезе от забоя, за да заработи за профсъюза, той се запозна с идеята на профсъюзното движение да разширява женското равноправие. Жените може и да не работеха в мините, но срещите с представители на други профсъюзи убедиха Анди, че светът няма да свърши, ако приемаш жените като равнопоставени представители на човешкия род. Затова братът и сестрата се сближиха, заменяйки детинските караници с истински спорове. Сега вече Анджи очакваше с нетърпение неделните следобеди, които прекарваше с брат си, в разходки из гората или с чаши горещ шоколад пред камината.