Вал Макдърмид - Владение на мрака

Анджи дотича до верандата и се обърна задъхана. От Анди нямаше и следа. Изминаха две минути, преди той да се появи изпод дърветата. Светлокестенявата му коса, потъмняла от влагата, беше прилепнала към черепа. Неуспешният й опит да го ободри изпълни Анджи с потиснатост. Той не каза нищо, докато влизаше пред нея в къщата, спретната и спартански обзаведена като казарма.

Единствената украса беше поредица плакати на организацията за защита на дивата природа, излизали като безплатно приложение с един от неделните вестници в Шотландия. Имаше етажерка, претъпкана с книги, посветени на естествените науки и политиката; и втора етажерка, пълна с дългосвирещи плочи. Обстановката не би могла да бъде по-различна от помещенията, в които се движеше тя в Единбург, но Анджи се чувстваше тук много по-добре. Тръсна глава като куче, така че дъждовни капки се разхвърчаха от тъмнорусата й глава, окачи палтото си на един стол и се сгуши в едно от купените на втора ръка кресла, поставени пред камината. Анди се упъти направо към кухнята, за да приготви горещия шоколад.

Докато го чакаше да се върне, Анджи обмисляше притеснено как би могла да подобри настроението му. Обикновено успяваше да го разсмее с разкази за колегите си в университета и разни техни подвизи, но чувстваше, че днес това няма да помогне. Би прозвучало прекалено много като безчувствен разказ за живота на свръхпривилегированите. Може би спасението би било да му напомни за хората, които продължаваха да вярват в него.

Той се върна, носейки поднос с две чаши, над които се виеше пара. Обикновено с шоколада имаше и бисквити, но очевидно днес от менюто бе задраскано всичко, което намирисваше на лукс.

— По-голямата част от заплатата си внасям във фонда за помощ на бедстващите — каза той, забелязал, че тя отбелязва ограниченията. — Задържам само толкова, колкото ми трябва, за да си платя наема, и за най-необходимото.

Седяха един срещу друг, стиснали чашите с топлата напитка, за да сгреят ръцете си. Анджи заговори първа.

— Не би трябвало да обръщаш внимание на тези хора. Онези, които наистина те познават, не са на мнение, че ти си преминал на страната на врага. Трябва да се вслушваш в хора като Мик, които знаят кой си. Знаят що за човек си.

— Така ли мислиш? — Той изкриви уста в горчива гримаса. — Как биха могли хора като Мик да знаят що за човек съм аз, ако аз вече не знам що за хора са самите те?

— Какво искаш да кажеш с това — че не знаеш вече що за човек е Мик? Двамата сте приятели повече от двайсет години. Не ми се вярва стачката да е променила чак толкова когото и да било от вас.

— Човек би предположил, че ще бъде така, нали? — Анди се взираше в огъня с помръкнали очи, привел рамене. Мъжете по тези места не говорят за чувствата си. — Живеем в атмосфера на другарство, разчитаме един на друг и си вярваме, но не говорим много за онова, което става в душите ни. Но ние двамата с Мик бяхме по-различни. Споделяхме всичко един с друг. Нямаше нещо, за което да не можем да говорим. — Той отметна влажната си коса от високото си чело. — Но напоследък има някаква промяна. Имам чувството, че той крие нещо. Като че ли е станало нещо много важно, но той не успява да събере сили да ми го каже.

— Но нали може да става дума за какво ли не — каза Анджи. — Може да е нещо за отношенията му с Джени. Нещо, което смята, че не е редно да споделя с теб.

Анди изсумтя.

— И ти мислиш, че той не говори с мен за Джени? Вярвай ми, знам всичко за брака им. Мога да ти съставя списък с точките на напрежение между двамата. Не, не е нещо, свързано с Джени. Единственото, което мога да предположа, е, че той е съгласен с останалите. Че точно сега те нямат абсолютно никаква полза от мен.

— Сигурен ли си, че не си въобразяваш? Съвсем не ми звучи като нещо, с което Мик би се съгласил.

— Ще ми се да си въобразявах. Но не е така. Дори най-добрият ми приятел е на мнение, че на мен вече не може да се разчита. Просто не знам още колко време ще успявам да си върша работата, при положение, че се чувствам така.

Сега вече Анджи бе обзета от сериозно безпокойство. Отчаянието на Анди очевидно надхвърляше всичко, с което тя би могла да се справи.

— Анди, не ме разбирай погрешно, но трябва да се консултираш с лекар — каза тя.

Звукът, който той издаде, наподобяваше смях, пресечен още в зародиша си.

— Какво? Аспирин и дисприн, побратимите, които убиват болката? Да не си решила, че започвам да откачам? И дори да е така, вярваш, че хапчетата ще помогнат с нещо? Мислиш, че имам нужда да гълтам темазепам, както правят половината от проклетите жени тук? Хапчета за щастие, с които всичко да ми стане все едно?