Вал Макдърмид - Владение на мрака

Отитоджу представи него и себе си и обясни защо бяха дошли. Фрейзър и Фъргъсън ги изгледаха учудено.

— Но защо някой би решил, че той е тръгнал с нас? — попита Фъргъсън.

— И което е по-важно, защо някой би решил, че ние ще го вземем със себе си? — Били Фрейзър избърса отвратено уста с опакото на ръката си. — Мик Прентис си въобразяваше, че е нещо много повече от такива като нас. Дори преди да решим да станем стачкоизменници, той все гледаше отвисоко, имаше се за нещо специално.

— А защо е мислел така? — попита Марк.

Фрейзър измъкна пакет „Бенсънс“ от джоба на работния си гащеризон. Още преди да успее да извади цигара от пакета, Отитоджу беше поставила меката си длан върху грубата му ръка. — Това вече е противозаконно, господин Фрейзър. Намираме се на работно място, не можете да пушите тук.

— О, да му се не види! — нацупи се Фрейзър и им обърна гръб, прибирайки цигарите обратно в джоба си.

— Защо смятате, че Мик Прентис се е считал за нещо повече от вас? — настоя Марк.

Фъргъсън реши да вземе думата.

— Имаше хора, които се включиха в стачката, защото профсъюзът нареди така. Други стачкуваха, защото бяха убедени, че са прави и че знаят кое е най-добре не само за тях, но и за нас, останалите. Мик Прентис беше от хората, които си въобразяваха, че знаят най-добре.

— Да — поде Фрейзър с горчивина. — А той си имаше приятелчета в профсъюза, които се грижеха за него. — И потри палеца и показалеца в жеста, който символизира по цял свят парите.

— Не разбирам — каза Марк. — Съжалявам, приятел, прекалено съм млад, за да помня стачката. Но доколкото знам, един от най-големите проблеми се е изразявал в това, че не са ви отпускали финансови помощи по време на стачката?

— Прав си, синко — каза Фрейзър. — Но известно време мъжете, които обикаляха, за да подкрепят стачните постове, получаваха някакви пари на ръка. Така че когато трябваше да се ходи на такива места, изпращаха все едни и същи. Ако решаха, че не си подходящ, нямаше и пари. Но Мик все беше от подходящите. Най-добрият му приятел работеше в профсъюза, нали разбирате?

— За някои от нас беше по-трудно, отколкото за другите — допълни Фъргъсън. — Предполагам, че приятелят на Прентис му е бутвал по някоя петачка или торба с храна, когато парите за стачните постове свършиха. Повечето от нас нямаха такъв късмет. И така, не, Мик Прентис не е идвал с нас. При това Били е прав. Не бихме го взели със себе си, дори да беше поискал.

Отитоджу кръстосваше помещението, оглеждаше работата им като инспектор по труда.

— Спомнете си деня, когато заминахте. Видяхте ли се тогава изобщо с Мик Прентис?

Двамата мъже се спогледаха, Марк имаше чувството, че забелязва нещо спотаено в погледите им. Фъргъсън бързо поклати глава.

— Не съвсем — каза той.

— Как така сте го видели „не съвсем“? — попита Отитоджу, обръщайки се отново към тях.

Джони Фъргъсън стоеше в тъмната спалня край прозореца, откъдето виждаше главната улица, прекосяваща селото. В стаята не беше студено, но той потръпваше, ръката, в която държеше саморъчно свитата си цигара, също трепереше и димът се издигаше неравномерно.

— Хайде, Стюарт — измърмори той под нос. Дръпна още веднъж от цигарата и отново погледна евтиния часовник на китката си. Закъсняваха с десет минути. Десният му крак започна неволно да потропва на място.

Наоколо нищо не помръдваше. Беше едва девет часа, но на много малко места се виждаше светлина. Хората не можеха да си позволяват да включват електричеството. Отиваха до миньорското дружество, за да се насладят на малко топлина и светлина, преди да си легнат, надявайки се да спят достатъчно дълго, та кошмарът да е свършил, когато се събудят. Фъргъсън си каза, че поне днес безлюдните улици не му пречат. Колкото по-малко хора имаше по улиците, толкова по-малко свидетели щеше да има на това, което предстоеше да се случи тази нощ. Той знаеше отлично какво се кани да направи и това го караше да изтръпва от страх.

Внезапно отнякъде се появиха светлините на фарове — колата зави насам откъм главната улица. На слабата светлина на уличните лампи Фъргъсън видя силуета на наближаващия форд транзит. Беше старият модел, не новият, който полицията ползваше, за да превозва служителите си за операциите срещу миньорите. Когато микробусът приближи, той можа да види, че е тъмен на цвят. Стюарт най-сетне беше пристигнал.

Фъргъсън загаси цигарата си. Огледа за последен път стаята, в която бе спал през последните три години — от момента, когато бе наел малката къщичка. Беше прекалено тъмно, за да вижда добре, но нямаше и много за гледане. Онова, което не бе успял да продаде, беше насякъл, за да го гори в печката. Сега тук имаше само един матрак на пода, а до него — пепелник и една опърпана книга на Свен Хасел с меки корици. Нямаше нищо, за което да съжалява. Хелън отдавна си беше отишла, следователно и той можеше да обърне гръб на всички проклети дръвници тук.