Вал Макдърмид - Владение на мрака

Изтича шумно надолу по стълбите и отвори вратата точно в момента, когато Стюарт се канеше да почука.

— Готов ли си? — попита Стюарт.

Той се пое дълбоко дъх.

— По-готов не мога да бъда.

Побутна с крак един голям сак към Стюарт и взе в ръка друг сак и един черен найлонов чувал за боклук. Десет шибани години в забоя и това беше всичко, с което бе успял да се сдобие през тях.

Слязоха по две от четирите стъпала, за да отидат до микробуса, и внезапно забелязаха, че вече не са сами. Иззад ъгъла се появи някаква фигура — човекът вървеше забързано, като че ли беше тръгнал да изпълнява някаква задача. След като измина още няколко ярда, фигурата доби по-ясни очертания и те видяха, че е Мик Прентис. Фъргъсън почувства как леден обръч стяга гърдите му. Божичко, само това им липсваше. Прентис да им налети, да се разкрещи и да започнат да се отварят вратите на къщите по цялата улица.

Стюарт хвърли сака, който носеше, в дъното на микробуса, където Били Фрейзър вече се беше разположил върху купчина торби. После се обърна да застане с лице към Прентис, готов да реагира, ако се наложеше.

Но гневът, който очакваха, не ги връхлетя. Вместо това Прентис просто стоеше пред тях с такова изражение, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Гледаше ги и клатеше глава.

— Не, момчета. Не. Не го правете — каза той. И продължи да повтаря същото. Фъргъсън не можеше да повярва, че това е същият човек, който им вадеше душите, подтикваше ги да се стегнат и настояваше да останат верни на профсъюза. Каза си, че това показва доколко всички бяха смазани от тази стачка.

Фъргъсън бутна Прентис, мина покрай него, качи в микробуса багажа си и влезе вътре, сядайки до Фрейзър, който затвори вратата зад него.

— Това си е истински шибан потрес — каза Фрейзър.

— Изглеждаше така, като че ли някой му беше изкарал въздуха — допълни Фъргъсън. — Откачил е.

— Бъди благодарен, че е така — заяви Фрезър. — Последното, което ни трябваше, беше да избухне като някоя шибана сигнална ракета и да събуди всичко живо. — Двигателят заработи и той повиши глас. — Давай, Стю. Новият живот ни очаква.

— Имаше ли свидетели на срещата ви? — попита Отитоджу.

— Стюарт е мъртъв, така че аз съм единственият останал свидетел — отвърна Фрейзър. — Бях в микробуса. Задната врата беше отворена и аз видях всичко. Джони е прав. Прентис изглеждаше съсипан. Като че ли приемаше онова, което вършехме, като лична обида.

— Може би нещата щяха да се развият по-различно, ако Иън беше на твоето място в микробуса — каза Фъргъсън.

— Каква би била разликата? — попита Марк.

— Иън и Мик бяха приятели. Прентис може би щеше да поиска да поговори с него, да се опита да го разубеди. Но Иън беше последният, когото трябваше да вземем, и предполагам, че затова Мик ни остави да тръгнем. Тогава за последен път видяхме Прентис — каза Фъргъсън. — Мои роднини все още живеят горе, на север. От тях знам, че се е махнал, но просто предполагах, че е отпрашил нанякъде с оня свой приятел, човека от профсъюза. Не помня името му…

— Анди някой си — намеси се Фрейзър. — Да, когато ти ми каза, че и двамата са изчезнали, си помислих, че са решили да духнат и да започнат някъде другаде отначало. Трябва да разберете, че по онова време животът на хората започваше да се разпада. Хората вършеха неща, на които никой дотогава не би предположил, че са способни.

Той се извърна и тръгна към вратата, излезе навън и извади цигарите си.

— Той е прав — каза Фъргъсън. — И ние в повечето случаи избягвахме да мислим прекалено много по този въпрос. Така погледнато, все още предпочитаме да не го правим. Така че, ако няма нещо друго, ви пожелавам приятен ден.

Той взе лоста в ръце и се зае отново с работата си.

Тъй като не можа да се сети за какво друго би могъл да го попита, Марк тръгна към вратата. Отитоджу се поколеба, после го последва към колата. За миг двамата поседяха вътре в мълчание, после Марк каза:

— Трябва да е било наистина ужасно.

— Това не оправдава нарушаването на закона — заяви Отитоджу. — Стачката на миньорите издигна висока преграда между нас и хората, на които трябва да служим. Заради тях полицията създаваше впечатление за бруталност, дори в случаите, когато действията й бяха провокирани. Говореше се, че дори кралицата била шокирана от „битката при Оргрийв“, но какво са очаквали хората? Нали от нас се иска да поддържаме обществения ред. Ако хората не приемат полицията да налага закона, какво бихме могли да сторим?