Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Да му се не види, не — каза Радо. — Няма начин Урсула да отиде при ченгетата. Това би било в разрез с убежденията й. — Той обви с ръка раменете на Гейбриъл. — При това ние не бихме допуснали тя да ни натика в тези лайна. Нямам никакво намерение да се връщам там, откъдето съм дошъл. Матиас е мъртъв, не можем да му помогнем с нищо. Няма причини да влошаваме допълнително нещата.

— Тя няма да допусне това да ми се размине — каза Гейбриъл и се облегна на Радо. — Нали я чу? Ще иска да ми причини болка.

— Ще се постараем да й помогнем — отвърна Радо. — Ние те обичаме, човече. И в крайна сметка и тя ще си спомни, че те обича.

Гейбриъл отпусна глава в ръцете си и позволи на сълзите си да потекат.

— Какво ще правя? — изплака той.

Когато хлиповете му затихнаха, Радо му помогна да се изправи на крака.

— Съжалявам, че трябва да говоря като коравосърдечно копеле, но първото, което трябва да направиш, е да ми помогнеш да се отървем от тялото на Матиас.

— Какво?

Радо разпери ръце.

— Няма ли тяло, няма и убийство. Дори ако не успеем да убедим Урсула да не ходи при ченгетата, те няма да се престараят особено, ако не открият тяло.

— Искаш да ти помогна да го заровим?

Гласът на Гейбриъл прозвуча измъчено, като че ли тази стъпка вече би надхвърлила възможностите му.

— Да го заровим ли? Не. Заровените трупове рано или късно биват открити. Ще го отнесем долу, на ливадата. Прасетата на Маурицио ядат всичко.

Още на другата сутрин Гейбриъл установи, че Радо е бил прав.

Сега, докато си припомняше онази нощ, Гейбриъл имаше чувството, че Бел Ричмънд бърка с лъжица в стомаха му. Достатъчно лошо бе, че изгуби баща си. Но писмото на Даниъл и онова, до което доведе то, го бяха опустошили. Сякаш животът му беше къс платно, който някой бе раздрал и захвърлил. Ако прочитането на писмото го беше хвърлило в душевен смут, убийството на Матиас влоши неизмеримо много нещата. Оказваше се, че баща му не е бил човекът, за който се представяше. Лъжите му бяха отровили толкова много неща. Но самият Гейбриъл беше нещо по-лошо от лъжец — беше убиец. Беше извършил нещо, на което никога не бе предполагал, че е способен. След като се бе оказало, че толкова съществени елементи от живота му са измислица, на какво би могъл да се опре с увереност?

Беше израснал с убеждението, че майка му е била учителка по рисуване, че се е казвала Катрин и че е умряла при раждането му. Това бе породило у него чувството за вина, с което се бореше, откакто се помнеше. Беше поел върху себе си и вината за самотността и скръбта на баща си. Беше израснал, носейки бреме, което се оказа напълно измамно.

Вече не знаеше кой е всъщност. Миналото му се оказваше просто измислица, скалъпена от Даниъл и Матиас, за да се защитят от последиците на ужасното си деяние. Заради тях той е бил изтръгнат от страната, на която е принадлежал, и отгледан в чужда държава. Кой би могъл да каже какъв би бил животът му, ако бе израснал в Шотландия, а не в Италия? Чувстваше се като изгубил посоката, лишен от корени, съзнателно лишен и от рожденото си право.

Терзанията му се утежняваха и от постоянния страх, който го преследваше неизменно като треперещ силует в дъното на театрална сцена. Всеки път, когато чуеше шум на автомобилен двигател, скачаше на крака и притискаше гръб в стената, убеден, че този път вече са карабинерите, пристигащи по настояване на Урсула. Беше се опитал да замете следите си, но не разполагаше с опита на баща си и се боеше, че не се е справил.

Но времето си течеше, и след като в продължение на няколко седмици се укриваше като болно животно, той започна да се съвзема. Постепенно намери начин да се дистанцира от чувството за вина, убеждавайки се, че Матиас бе живял спокойно и на свобода в продължение на повече от двайсет години, без да изкупи дори частица от вината, която носеше за смъртта на Катрина. Гейбриъл само го бе принудил да си плати за живота, който бе откраднал от всички тях, от Катрина, Даниъл и от самия Гейбриъл. Тези разсъждения не бяха напълно удовлетворителни от гледна точка на морала, който му бе предал Даниъл, но вкопчвайки се в това убеждение, Гейбриъл се почувства способен да продължи, да приеме разкаянието си и да понесе болката.

Една неотложна нужда го тласкаше напред. Искаше да открие семейството, към което принадлежеше по право, клана, за който винаги бе копнял, племето, от което беше частица. Искаше дома, до който не е бил допуснат, страна, в която хората да приличат на него, а не да създават впечатлението, че са избягали от някоя средновековна картина. Но съзнаваше, че още не е готов. Искаше да подреди всичко в съзнанието си, преди да се опита да се изправи пред сър Бродерик Макленън Грант. Малкото, което бе успял да научи от писмото на баща си, от думите на Матиас и от интернет, го бе убедило, че Грант нямаше да приеме току-така първия претендент. Гейбриъл знаеше, че трябва да може да отстоява позициите си и да не се отклонява от своята версия, за да не стане така, че случилото се през онази ужасна априлска нощ да се върне, за да го преследва.