Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Защото никога няма да се откаже от отмъщението, за да не му се наложи да поеме отговорност.

— Отговорност ли? Отговорност за какво?

— За убийството на Кат.

Още в момента, когато произнесе тези думи, лицето на Матиас се изопна ужасено. Осъзна колко потресаващо е онова, което каза, веднага щом то се изтръгна от устата му.

Гейбриъл го загледа невярващо.

— Ти си се побъркал. Искаш да кажеш, че дядо ми е застрелял собствената си дъщеря?

— Точно това казвам. Не мисля, че го е направил нарочно…

Гейбриъл скочи на крака и столът му падна с трясък на пода.

— Не мога да повярвам… мръсно, лъжливо… готов си да кажеш какво ли не — крещеше той несвързано. — Ти си имал пистолет. Ти си онзи, който я е застрелял, нали? Това се е случило в действителност. Не дядо ми, а ти. Затова не искаш да отида там, защото ще ти се наложи да се изправиш лице в лице с онова, което си извършил.

Матиас стана и понечи да заобиколи масата, тръгвайки към Гейбриъл с протегнати ръце.

— Разбрал си всичко погрешно — започна той. — Моля те, Гейб.

Лицето на Гейбриъл беше разкривено от ярост и потрес. Посегна към ножа на масата и връхлетя с него върху Матиас. В мислите му имаше само гняв и болка — нямаше и следа от съзнателно намерение. Но резултатът беше необратим, също както ако бе постигнат в резултат на старателно изграден план. Матиас се сгърчи и падна назад, отпред на тениската му се появи червено петно, което започна бързо да се разраства. Гейбриъл стоеше надвесен над него и хлипаше задъхано, без да се опитва да спре кръвта.

„Тоби също имаше пистолет“.

Матиас притисна ръка към сърцето си, което биеше все по-слабо поради намаляването на кръвта, която трябваше да изтласква до всички части на тялото. Гърдите му, които се повдигаха тежко, постепенно се отпуснаха и движението спря. Гейбриъл нямаше представа колко време измина, докато Матиас умря, но знаеше, че накрая чувстваше краката си толкова уморени, че сякаш едва го държаха. Той се отпусна на пода, на същото място, на което бе стоял, точно до границата на бавно съсирващата се кръв, изтекла под тялото на Матиас.

Времето минаваше. След време го стресна шумът от стъпки и оживеното бърборене на хора, които идваха към стаята, вървейки по терасата. Макс и Лука влязоха наперено, доволни от успеха на тазвечерното представление. Когато видяха кървавата картина пред себе си, те се заковаха на място. Макс изруга, Лука се прекръсти. После влязоха Радо и Урсула. Тя видя Матиас, отвори уста в беззвучен писък, падна на колене и запълзя към него.

— Той е убил майка ми — каза Гейбриъл с равен и студен глас.

Урсула извърна рязко глава към него и оголи зъби, сякаш се канеше да изръмжи.

— Ти ли го уби?

— Съжалявам — прошепна Гейбриъл. — Той е убил майка ми.

Урсула изскимтя.

— Не. Не, не е възможно. Той не беше в състояние да убие и муха.

Тя протегна плахо ръка и пръстите й докоснаха ръката на мъртвия Матиас.

— Имал е пистолет. Така пише в писмото. Даниъл е оставил писмо за мен.

— Какво, по дяволите, ще правим? — възкликна Макс, нарушавайки зловещата близост, която се бе възцарила между двамата. — Не можем да повикаме ченгетата.

— Прав е — каза Радо. — Ще лепнат вината на някой от нас — на някой от незаконно пребиваващите, не на сина на художника.

Урсула вдигна нагоре ръце и ги притисна с разперени пръсти към лицето си, сякаш се канеше да започне да го дере. Тялото й се тресеше от спазми, като че ли й се повдигаше, но не можеше да повърне. После, по някакъв начин, видимо успя да се съвземе. С лице, изпоцапано с кръвта на Матиас в някаква пародия на камуфлаж, тя се хвърли към Гейбриъл, надавайки сърцераздирателен писък.

Макс и Лука инстинктивно се хвърлиха на пътя й и я отдръпнаха от Гейбриъл, задържайки извитите й като нокти на хищна птица пръсти, с които посягаше към очите му. Задъхана, тя плю на пода и изплака:

— Обичахме те като син!

После произнесе на немски нещо, което прозвуча като проклятие.

— Той е убил майка ми — настоя Гейбриъл. — Знаеше ли това?

— Иска ми се да беше убил теб — изкрещя тя.

— Махнете я от тук! — извика Радо.

Макс и Лука принудиха Урсула да се изправи и почти я изнесоха през вратата.

— Моли се да не те срещна никога вече! — изкрещя Урсула, преди да изчезне.

Радо приклекна до Гейбриъл.

— Какво се случи, човече?

— Баща ми ми остави едно писмо — Гейбриъл тръсна глава, замаян от шока и пиенето. — Сега всичко свърши, нали? Той е убил майка ми, но аз съм този, който ще лежи в затвора.