Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Напускаш отдела?

Той въздъхна.

— Налага се. Трябва да потърся път за издигане, а в нашия отдел няма място за още един инспектор. При това по този начин ще мога да имам и теб. — Лицето му се смръщи тревожно. — Ако и ти го искаш, разбира се.

Карен знаеше колко много обичаше той работата си по студените досиета. Знаеше и че е амбициозен. След като нейното повишение блокира неговите възможности да направи кариера, беше очаквала, че рано или късно той ще напусне. Онова, което не бе очаквала, беше, че самата тя ще фигурира в плановете му.

— За теб това е правилният ход — каза тя. — По-добре ще е да се махнеш по-бързо, преди Макарона да е осъзнал, че има поводи да те ненавижда не по-малко, отколкото ненавижда мен. Но работата с теб ще ми липсва.

Фил се притисна в нея, погали нежно е длан зърната на гърдите й и каза:

— Ще има компенсации.

Карен отново плъзна ръка надолу.

— Така изглежда — отвърна тя. — Но ще ти се наложи доста да се постараеш, за да ме обезщетиш.

Босколата, Тоскана

Карабинерът Нико Гало смачка угарката от цигарата с тока на лъснатия си ботуш и се оттласна от маслиновото дръвче, на което се беше облегнал. Отупа гърба на ризата и на тесните си панталони и отново тръгна по пътечката покрай маслиновата горичка край Босколата.

Беше му дошло до гуша. На стотици мили от дома си в Калабрия, настанен в казармено помещение, което не се отличаваше особено от рибарска колиба, и вечно натоварван с най-гадната работа при всяко назначение, той съжаляваше почти всеки ден, че е избрал полицейска кариера. Дядо му, който го окуражи да направи този избор, му беше разказвал, че жените страшно си падали по униформи. Това може да е било истина, когато дядо му е бил млад, но сега истината беше диаметрално противоположна. Той имаше чувството, че всички жени на неговата възраст бяха феминистки, защитнички на околната среда или анархистки. За тях униформата беше предизвикателство от напълно различен вид.

А за самия него Босколата беше поредната комуна на хипита, обитавана от хора, които нямаха никакво уважение към обществото. Беше готов да се обзаложи, че не плащат данъци. Беше убеден и в друго — че убиецът на незнайната жертва във вила Тоти не се намира много далеч от тук. Но беше чиста загуба на време да се поставя нощен патрул на това място. Ако убиецът е искал да скрие следите си, е разполагал с месеци, за да го направи. Нико беше убеден, че дори сега всеки в Босколата знае как да се промъкне в запустялата вила, без той дори да разбере, че вътре има някой. Така би било в неговото село там, на юг.

Реши да направи още една обиколка на маслиновата горичка, преди да отиде до колата си за чаша еспресо от термоса, който си бе взел предвидливо. Това бяха основните опори, благодарение на които успяваше да остане буден и нащрек — кафето, цигарите и дъвката. Когато стигнеше до онзи ъгъл на гората, който бе най-близо до вила Тоти, щеше да изпуши още една цигара.

Когато шумът от драсването на кибритената клечка затихна, Гало долови още някакъв шум в нощта. На това място, високо на хълма, цареше пълна нощна тишина, нарушавана единствено от щурците, от някой писък на нощна птица или излайване на куче. А сега тишината бе нарушена от звука на автомобилен двигател — някаква кола се изкачваше с усилие по стръмния черен път, който водеше към Босколата и продължаваше нататък. Странното бе, че този шум не се съпровождаше от яркото сияние на фарове. Забелязваше слаби проблясъци през силуетите на дърветата и крайпътните плетища, като че ли колата се движеше само на габаритни светлини. Според него причината за това можеше да бъде само една. Шофьорът кроеше нещо и не искаше да привлича внимание към себе си.

Гало погледна със съжаление цигарата си. Беше си осигурил достатъчно за нощната смяна, но това не означаваше, че е склонен да похаби една. Затова я скри в шепа и тръгна към вилата, за да попречи на каквито и да било опити за достъп до местопрестъплението.

Скоро разбра, че е направил погрешен избор. Вместо да се насочи към Босколата и вилата, колата зави рязко в далечния край на маслиновата горичка. Гало изруга, дръпна си за последен път от цигарата и тръгна надолу покрай горичката, толкова тихо и бързо, колкото можеше.

Едва успя да забележи силуета на някаква малка кола — хечбек. Тя спря в края на горичката, на мястото, където имотът на Тоти граничеше с обширните земи, които бяха притежание на онзи човек с прасетата. Името на стареца май беше Маурицио или нещо подобно. Гало, който се намираше на двайсетина метра от колата, се запромъква по-наблизо, опитвайки се да не вдига никакъв шум.