Вал Макдърмид - Владение на мрака

Вътрешните светлини на колата се включиха, когато вратата на шофьора се отвори. Гало видя сравнително висок човек, облечен в нещо като тъмен анцуг, с бейзболна шапка на главата, който излезе от колата и отиде да отвори вратата на багажника. Измъкна оттам нещо, което приличаше на навит килим, после се приведе, за да сложи предмета върху плещите си. Когато се изправи, залитайки леко под тежестта на товара си, и се упъти към яката телена ограда, зад която бяха прасетата, Гало осъзна с ужасено присвиване на стомаха, че човекът нямаше намерение да изхвърля тайно боклук под прикритието на нощта, тук ставаше нещо много по-сериозно. Злодеят имаше намерение да хвърли някакъв труп на прасетата. Всеизвестно беше, че прасетата ядат абсолютно всичко. А онова, което той носеше, несъмнено беше човешко тяло.

Гало сграбчи фенера и го включи.

— Полиция! Не мърдай! — изкрещя той възможно най-мелодраматично.

Човекът залитна, препъна се и падна по лице, а товарът му увисна на оградата. Той се изправи на крака и хукна обратно към колата, достигайки я само секунди преди Гало. Скочи вътре и запали двигателя, подкарвайки на заден ход в момента, в който Гало се хвърли върху предния капак. Карабинерът се опита да се задържи, но колата се движеше с висока скорост обратно към пътя, подскачаше и поднасяше на всеки метър и накрая той се търколи позорно на земята, а тя потъна в нощта.

— Господи! — изпъшка той и се претърколи на една страна, за да измъкне радиостанцията. — Централа? Обажда се Гало, постовият при вила Тоти.

— Прието, Гало. Какъв е условният код на повикването ви?

— Централа, не знам какъв е кодът за такива случаи. Някакъв човек току-що се опита да изхвърли труп в един свинарник.

Телефонът прекъсна лекия сън на Карен още с първото си иззвъняване. Зашеметена и дезориентирана, тя го затърси опипом. Окончателно я разбуди сънливото измърморване: „Телефонът“ в ухото й. „Още е тук“, каза си тя с приятно вълнение. „Не е от онези, които чукат и бягат“. Сграбчи телефона, отваряйки с усилие очи. На таблото на часовника беше изписано 05:47. Работеше в отдела за студени досиета. Отдавна вече не й звъняха толкова рано сутринта.

— Инспектор Пири — изръмжа тя.

— Добро утро, инспектор Пири — отвърна отблъскващо бодър глас. — Обажда се Линда от централата. Току-що се обади някой си капитан Ди Стефано от полицията в Сиена. В друг случай не бих ви будила, но той каза, че било спешно.

— Всичко е наред, Линда — каза Карен, търколи се встрани от Фил и се опита да се настрои на работна вълна. Какво, по дяволите, беше това толкова спешно нещо, свързано с някакво предполагаемо убийство, състояло се преди три месеца, че да я будят в шест без четвърт сутринта? — Разказвайте.

— Няма кой знае какво за разказване, инспектор Пири. Той каза, че ви е пратил по електронната поща някаква снимка, надявал се, че ще можете да идентифицирате лицето. Било спешно. Каза го три пъти, така че вероятно наистина е така.

— Веднага ще се заема. Благодаря, Линда.

Той остави слушалката на мястото й и Фил незабавно я придърпа към себе си по спешност от друго естество.

Карен се заизвива, опита се да се измъкне от прегръдката му и запротестира:

— Трябва да ставам!

— Аз също.

Тя запуши устата й със своята и започна да я целува. Карен се отдръпна задъхана и попита:

— Как си с бързия секс?

Той се разсмя.

— Доколкото знам, жените не обичат бърз секс.

— Най-добре свиквай отсега, щом минаваш отново на фронтовата линия — каза тя и го притегли към себе си.

Със съвсем леки угризения на съвестта Карен най-сетне отвори пощата си. Предизвестеното съобщение от Ди Стефано беше най-новото в пощенската й кутия. Отвори го и зачака прикаченият файл да се отвори, четейки текста:

„Някой се опита да изхвърли човешко тяло в свинарника на Маурицио Роси, за да го изядат прасетата. Може би и с предишната жертва се е случило същото. Може би вие ще успеете да идентифицирате тялото?“

Господи, каква отвратителна мисъл! Беше чувала, че прасетата изяждат всичко и за случаи, в които са оставяли само катарамите от коланите на нещастни фермери, претърпявали злополука в свинарници, но никога не бе й хрумвало, че някой би се възползвал от това, за да се отърве от труп.

Тогава й хрумна друга, още по-отвратителна мисъл. „Прасетата могат да изядат някоя жертва и така човешката плът става част от тяхната собствена плът. После прасетата се превръщат на колбас и в крайна сметка се стига дотам, че хора ядат човешко месо“. Имаше чувството, че когато това се разчуе, бизнесът на Маурицио Роси значително ще западне.