Вал Макдърмид - Владение на мрака

По някое време Матиас стана и пъхна един диск в портативния плейър. Гейбриъл установи с учудване, че това е същата музика, която бе слушал и по-рано днес — разпозна странните дисонанси.

— Татко ми изпрати същата музика — каза той. — Каза ми да си пусна това днес.

Матиас кимна.

— Джезуалдо. Знаеш ли, той е убил жена си и любовника й. Някои казват, че убил и втория си син, защото не бил сигурен, че е негов. Убил и бащата на жена си, защото старият човек искал да си отмъсти, но Джезуалдо реагирал по-бързо. А после се покаял и прекарал остатъка от живота си, пишейки църковна музика. Което доказва, че може да извършиш ужасни неща и въпреки всичко да получиш опрощение.

— Не разбирам — каза смутено Гейбриъл. — Защо би искал да слушам това?

Вече пиеха втората бутилка вино и си деляха трети джойнт. Чувстваше леко замайване, но нищо по-сериозно.

— Наистина трябва да прочетеш писмото — отвърна Матиас.

— Ти знаеш какво е написано вътре — каза Гейбриъл.

— Донякъде. — Матиас стана и се упъти към вратата. — Ще поизляза на чист въздух на балкона. Прочети писмото, Гейб.

Не беше трудно да се предположи, че едно писмо, предадено при такива обстоятелства, съдържа нещо знаменателно. Трудно бе да избегне опасенията, че то ще промени завинаги живота му. Гейбриъл искаше да може да се откаже, да остави писмото неотворено и животът му да си продължи непроменен. Но не можеше да пренебрегне последните думи на баща си. Той го сграбчи припряно и разкъса плика. Очите му се насълзиха при вида на познатия почерк, но той си наложи да започне да чете.

„Скъпи Гейбриъл,

Винаги съм искал да ти кажа истината за теб, но все ми се струваше, че не попадам на подходящия момент. Сега умирам, а ти заслужаваш да узнаеш истината, но аз се боя, да не би да ми обърнеш гръб и да ме оставиш да посрещна сам смъртта. Затова ти пиша това писмо, което ще получиш от Матиас, когато мен вече ме няма. Опитай се да не ме съдиш прекалено строго. Правил съм някои глупости, но съм ги правил от любов.

Първото, което ще кажа, е, че макар да съм ти казвал немалко лъжи, едно нещо е истина, цялата истина и единствено истината — че съм твой баща и че на този свят няма човек, когото да обичам повече от теб. Не забравяй това, когато ти се прииска да бях жив, за да можеш да ме убиеш сам.

Трудно е да преценя откъде да започна разказа си. Все пак започвам.

Името ми не е Даниъл Поршъс и не съм от Глазгоу. Името ми е Майкъл, но всички ме наричаха Мик. Мик Прентис, ето кой бях аз. Бях миньор, роден и отраснал в Нютън ъв Уиймс, във Файф. Имах съпруга и дъщеря, Миша. Тя беше на четири години, когато се роди ти. Но аз избързвам — защото вие сте родени от различни майки и първо трябва да обясня това.

В едно нещо винаги ме е бивало, като изключим копаенето на въглища — и това е рисуването. В училище имах добри оценки по рисуване, но човек като мен нямаше какво да предприеме в това отношение. Съдбата ми беше да работя в мината и толкова. После миньорското дружество организира курс по рисуване и аз се сдобих с възможността да понауча нещо от истински художник. Хората харесваха онова, което рисувах, и понякога успявах да продам картините си за по няколко паунда. Или поне успявах преди началото на миньорската стачка през 1984 година, когато хората все още имаха пари и можеха да си позволят такъв лукс.

Един следобед през септември 1983 година, когато приключи дневната ми смяна, светлината беше удивителна, така че отидох с нещата си за рисуване на скалите в далечния край на селото. Рисувах изгледа към морето през дърветата. Водата светеше със собствена светлина, още си спомням колко красиво беше — препалено красиво, за да бъде истина. Така или иначе, бях погълнат изцяло от работата си, не обръщах внимание на нищо около себе си. И внезапно нечий глас каза:

— Наистина сте много добър.

Онова, което ме привлече още от самото начало, бе, че не изглеждаше тя да е учудена. Бях привикнал хората да се чудят, че един миньор може да рисува красиви пейзажи. Като че ли бях маймуна, дресирана да върши нещо. Но не и тя. Не и Катрина. Още от онзи първи миг тя разговаряше с мен като с равен.

Помня, че си изкарах акъла. Мислех, че съм съвсем сам, и изведнъж чувам някакъв глас до себе си. Тя забеляла колко се стреснах, разсмя се и се извини, че ме е смутила. Междувременно бях успял да забележа, че е невероятно красива. Косата й беше черна като гарваново крило, лицето й беше безукорно изваяно, като с най-фино длето. Очите й бяха поставени дълбоко, толкова дълбоко, че човек трябваше да застане много близо до нея, за да разбере какъв точно е цветът им (имаха синия цвят на деним, между другото), усмивката й беше широка и толкова ослепителна, че грееше по-силно от слънцето. Понякога ми заприличваш толкова на нея, че сърцето ми се свива и ми се иска да заплача като малко дете.