Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Тук вече съвсем се обърках. — Очите му действително гледаха някъде над рамото й, но усмивката му беше много чаровна — същата като на дядо му.

Бел постави на масата снимка, на която се виждаше Гейбриъл на празненството в Босколата.

— Погрешен отговор, Адам. Тук сте на едно празненство по времето, когато двамата с баща ви сте гостували на Матиас. Ето какво ви свързва с онова искане на откуп за вас и вашата майка, направено преди двайсет и две години. А това вече говори много, нали?

— Не разбирам за какво говорите — каза той. Упоритата линия на стиснатата му челюст й беше позната от срещите й с Броуди Грант. Всъщност би било редно да си тръгне и да разчита на ДНК-пробата да свърши останалото. Но не можеше да устои на изкушението. Журналистическият й инстинкт, подтикващ я да ръководи до край играта и да се добере до сензацията, беше прекалено силен.

— Разбирате и още как. Това е сензационна история, Адам. И аз ще напиша този материал — с или без ваша помощ. А има и още, знаете ли?

Гейбриъл я изгледа недружелюбно.

— Това са глупости. Възползвате се от някакви съвпадения и изграждате някаква своя фантастична история. Какво се надявате да получите от това? Пари от този човек, Грант? Някакво тъпо списание да ви публикува материала? Ако изобщо имате някаква професионална репутация, ще я унищожите, ако напишете такъв материал.

Бел се усмихна. Безсилните му заплахи й подсказаха, че е преминал в отстъпление. Време беше да го стисне за гърлото.

— Както казах, има и още. Може да си мислите, че сте в безопасност, Адам, но не е така. Разбирате ли, има свидетел… — тя умишлено не довърши изречението.

Той загаси цигарата си и незабавно започна да върти в ръце друга.

— Свидетел на какво?

В гласа му се долавяше напрежение, което караше Бел да мисли, че е попаднала на вярна следа.

— Видели са ви заедно с Матиас в деня, преди трупата „Бур Ест“ да изчезне от вила Тоти. Били сте във вилата с него през онази нощ. А на другия ден всички те изчезнали. Както и вие.

— И какво от това? — гласът му зазвуча гневно. — Дори това да е така, какво значение може да има? Срещнал съм се с приятел на моя баща. На наскоро починалия си баща. А на другия ден той е заминал с хората си. И какво от това, да му се не види?

Бел остави въпроса му да увисне във въздуха. Посегна към цигарите му и запали една.

— Това, че на пода в кухнята се е разляла около два литра кръв. Е, вие знаете това. — Тя щракна със запалката и светлината на пламъчето я накара да осъзнае колко се е смрачило след пристигането й тук. След като запали цигарата, тя всмука дима и го остави да излиза на струйка от едното ъгълче на устата й. — Но онова, което вероятно не знаете, е, че италианската полиция вече търси вероятния убиец. — Тя почука безцелно с цигарата по ръба на пепелника. — Струва ми се, че е време да разкажете истината за онова, което се е случило в края на април.

Чак до последните няколко дни от живота на баща си Гейбриъл Поршъс не бе осъзнавал колко тясна е близостта му с мъжа, който го бе отгледал сам. Никога не бе се замислял над близостта между баща и син. Ако го попитаха, той би казал, че отношенията им почиват по-скоро на разбирателство, отколкото на обич, особено ако направеше сравнение с динамичните отношения на повечето му приятели с бащите им. Отдаваше това на факта, че Даниъл беше британец. В крайна сметка, британците са въздържани и не издават чувствата си, нали? Да не говорим за това, че приятелите му имаха големи семейства, разпрострени вертикално и хоризонтално във времето и пространството. В такава обстановка или се налагаш, или не ти обръщат внимание. А Гейбриъл и Даниъл бяха сами. На нито един от двамата не се налагаше да се състезава за вниманието на другия. Така че липсата на демонстративност в отношенията им беше разбираема — най-малкото той се опитваше да се убеди в това. Безсмислено бе да си признава копнежа за такова семейство, каквото никога нямаше да има. След като бабите и дядовците му бяха починали и той беше единствено дете на родители, които също са били единствени деца, никога нямаше да бъде част от цял клан, какъвто бе случаят с приятелите му. Трябваше да бъде стоик като баща си и да приеме онова, което не можеше да бъде променено. В процеса на годините той успя да обърне гръб на желанието си за нещо по-различно, привикна да приема неизбежното и да си напомня положителните страни на своята самота.