Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Би трябвало да се обадя на италианците — каза Карен без вътрешно убеждение.

— Ако пресметнеш разликата в часовото време, ще видиш, че там е почти осем часа. Наистина ли вярваш, че ще намериш някой от по-старшите служители? По-добре почакай до сутринта, за да разговаряш с човека, с когото си имала работа и преди. Трябва да си починеш малко, да се отпуснеш. Ще допием виното, ще изядем по една пица и ще гледаме някой филм. Какво ще кажеш?

Да, да, да!

— Приличен план — отвърна Карен на глас. — Ще проверя какво е менюто.

Челадория, близо до Греве в Кианти

Слънцето, подобно на аленочервена топка, слизаше към хълмовете и се отразяваше в огледалото за обратно виждане, докато Бел насочваше колата на изток от Греве. Беше се видяла в един бар на централния площад с Грация, която й предаде листа с начертания път към простата къщурка, в която живееше Гейбриъл Поршъс. На три километра извън града Бел откри завоя, посочен на набързо начертаната карта. Зави и продължи бавно, търсейки с поглед две каменни колони на порта отляво. Точно след тях наляво трябваше да се отклонява черен път.

И пътят беше там. Тесен, виещ се между редиците на лозя, следващи очертанията на хълма; ако човек не го търсеше, със сигурност би го подминал, без да го забележи. Но Бел търсеше именно този път и не се поколеба. На картата имаше едно кръстче от лявата страна на пътя, но когато го бяха поставяли, явно не се бяха съобразявали с някакъв мащаб. С нарастването на разстоянието, което я делеше от главния път, у нея започна да се прокрадва безпокойство. После, внезапно, пред очите й изплува ниска каменна постройка, оцветена в розово от лъчите на залязващото слънце. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне окончателно. Но в тази гледка нямаше нищо необичайно, дори в тази модна част на областта Кианти в Тоскана.

Бел отби встрани, спря и слезе от колата, изправяйки гръб след часовете, прекарани в седене. Още преди да направи и няколко крачки, дъсчената врата се отвори и младият мъж, когото познаваше от снимките, се появи на прага, облечен в отрязани до коленете джинси и черна тениска без ръкави, шито откриваха равномерно загарялата кожа на тялото му. Стойката му беше небрежна — с едната ръка на дръжката, другата — на рамката на вратата, на лицето му беше изписан учтив въпрос. Сега, когато го видя в плът и кръв, приликата с Броуди Грант й се стори стряскащо очебийна. Само цветът на косата му беше различен. Докато косата на младия Броуди е била черна като косата на Кат, косата на Гейбриъл имаше цвета на карамел, в който тук-там проблясваха в златисто изсветлели от слънцето кичури. Като изключим това, двамата си приличаха като братя.

— Вие трябва да сте Гейбриъл — каза Бел на английски.

Той наклони глава на една страна и присви вежди, които засенчиха още повече дълбоко хлътналите му очи и отвърна:

— Струва ми се, че не се познаваме.

Говореше английски с мелодичната интонация на италианския.

Тя пристъпи по-наблизо и му подаде ръка.

— Казвам се Бел Ричмънд. Андреа от галерията в Сан Джими не ви ли каза, че ще се отбия?

— Не — каза той и скръсти ръце на гърдите си. — Не продавам произведения на баща си. Изгубили сте си времето с идването си до тук.

Бел се засмя. Смехът й беше лек, очарователен — разработвала го беше дълги години в подобни ситуации, застанала на нечий праг.

— Разбрали сте ме погрешно. Не се опитвам да измъкна по-евтино нещо от вас или от Андреа. Аз съм журналистка. Научих за работата на баща ви и реших да напиша материал за него. А после разбрах, че е вече късно. — Чертите й се смекчиха и тя отново се усмихна — леко, съчувствено. — Толкова съжалявам. След като е нарисувал всички тези картини, сигурно е бил забележителен човек.

— Такъв беше — каза Гейбриъл. Гласът му прозвуча така, сякаш му беше неприятно да откъсне от устните си дори тези няколко срички. Изражението му си оставаше непроницаемо.

— Казах си, че все пак бих могла да напиша нещо за него.

— Няма особен смисъл, нали? Него вече го няма.

Бел го изгледа преценяващо. Пари или популярност — това беше сега въпросът. Не познаваше момчето достатъчно добре, за да знае какво би й помогнало да прекрачи прага на дома му. А тя искаше да е влязла в къщата, преди да хвърли като бомба съобщението за онова, което знаеше за баща му и за него самия.

— Такъв материал би се отразил добре на популярността му — каза тя. — Ще утвърди името му. А това може само да вдигне стойността на произведенията му.