Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Не се интересувам от реклама — той отстъпи крачка назад и понечи да затвори вратата.

„Време е да рискувам“.

— Мога да разбера съображенията ви, Адам. — Попадението й беше точно, ако се съдеше по стреснатото трепване на лицето му. — Знаете ли, известно ми е много повече от онова, което казах на Андреа. Знам достатъчно, за да напиша материал. Имате ли желание да поговорим за това, или да си вървя и да напиша онова, което знам, без да ви дам правото да повлияете на начина, по който светът ще започне да възприема вас и баща ви?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна той.

Бел беше присъствала на достатъчно много подобни опити, за не успее да прецени, че той блъфира.

— О, моля ви — каза тя, — не ми губете времето.

После се обърна и тръгна обратно към колата.

— Чакайте! — извика той след нея. — Вижте, струва ми се, че сте се заблудили. Но все пак влезте да пием по чаша вино. — Бел отново се обърна, без да се поколебае и секунда, и тръгна обратно към него. Той сви рамене и й се усмихна с виновното изражение на малко кученце. — Това е най-малкото, което бих могъл да ви предложа, след като сте били път чак до тук.

Тя го последва и се озова в типично за Тоскана сенчесто помещение, което служеше едновременно за дневна, трапезария и кухня. От другата страна на камината имаше и ниша за спане, но вместо обичайното тясно легло в нея имаше плазмен телевизор и музикална уредба, които Бел с радост би видяла и в собствения си дом.

Край печката беше поставена изподраскана, но чиста чамова маса, на която имаше препълнен пепелник, а до него — кутия „Марлборо лайтс“ и запалка. Гейбриъл издърпа един стол от другата страна на масата и го предложи на Бел, после донесе две чаши и бутилка червено вино без етикет. Докато й беше обърнал гръб, тя измъкна една угарка от пепелника и я пъхна в джоба си. Сега спокойно можеше да си тръгне, когато се наложи — вече разполагаше с материал, който би доказал дали този млад човек действително е Адам Макленън Грант. Гейбриъл се разположи на тясната страна на масата, наля вино и вдигна чашата си.

— Наздраве.

Бел чукна чашата си в неговата и каза:

— Радвам се, че най-сетне успях да се запозная с вас, Адам.

— Защо постоянно ме наричате Адам? — попита той, привидно учуден. Длъжна беше да признае, че момчето се справяше добре. Биваше го да се преструва много повече от племенника й Хари, който така и не можа да се отучи да се изчервява, когато лъже. — Името ми е Гейбриъл.

Той извади една цигара от кутията и я запали.

— Сега се наричате така — съгласи се Бел. — Но това не е истинското ви име, както и името на баща ви не е Даниъл Поршъс.

Той се позасмя и вдигна ръка в израз на недоумение.

— Вижте, всичко това ми се струва много странно. Появявате се в дома ми, не съм ви виждал никога преди, и изведнъж започвате да ми говорите тези неща… не искам да прозвучи грубо, но наистина, не мога да ги определя по друг начин, освен като дрънканици. Като че ли аз не знам собственото си име.

— Струва ми се, че знаете собственото си име. Мисля, че отлично разбирате за какво говоря. Който и да е бил баща ви, неговото име не е било Даниъл Поршъс. А вие не сте Гейбриъл Поршъс. Вие сте Адам Макленън Грант. — Бел взе чантата си и извади от там една папка. — Това е вашата майка. — Тя извади от папката снимка, на която се виждаше Кат Грант на яхтата на баща си, усмихната, отметнала глава назад. — А това е дядо ви. — Тя му подаде снимка на Броуди Грант, предназначена за публикуване в пресата, на която той беше около четиридесетгодишен. Вдигна поглед и забеляза как бързо се повдигат гърдите на Гейбриъл, чието дишане бе станало плитко и учестено. — Приликата е впечатляваща, не сте ли съгласен?

— Е, намерили сте двама души, които приличат донякъде на мен. Какво доказва това?

Той си дръпна силно от цигарата и я загледа с присвити очи през дима.

— Само по себе си нищо. Но навремето вие сте се появили в Италия заедно с мъж, който е ползвал самоличността на починало преди години момче. Вие двамата се появявате тук недълго след отвличането на Адам Макленън Грант. Когато предварителният план за предаването на откупа се обърква, майката на Адам загива, а Адам изчезва безследно.

— И това е доста неубедително — каза Гейбриъл. Вече избягваше погледа й. Допи чашата си и си наля още вино. — Не виждам връзка с мен и с моя баща.

— Искането за откупа е било представено по много специфичен начин — с плакат, на който е бил изобразен кукловод. Същият този плакат беше открит в една вила близо до Сиена, в която са се били нанесли незаконно трупа артисти от пътуващ куклен театър, чийто ръководител бил някакъв човек на име Матиас.