Вал Макдърмид - Владение на мрака

Можеше да се очаква, че настроението й ще се подобри, когато излезе в зоната за посрещачи и видя, че действително я очакват. Но фактът, че я чакаше самият Броуди Грант, само я накара да се почувства още по-уморена. Искаше й се само да се свие на кълбо някъде и да спи, или да се свие на кълбо и да пие. Не искаше да я засипват с въпроси през предстоящите четиридесет минути. Като си помислиш, той дори не й плащаше. Само поемаше разноските й и й помагаше с влиянието си. Което само по себе си не беше зле. Но според Бел не му даваше право да разчита на нея по двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата. „Само че не ми се вярва да му го кажеш.“

Грант я поздрави с кимване, двамата се сблъскаха за миг над куфара; после Бел отстъпи нацупено. Докато прекосяваха бързо терминала, Бел забеляза, че ги заглеждат. Очевидно хората разпознаваха Броуди Грант. Малцина бяха едрите бизнесмени, които имаха такава популярност. Ричард Брансън, Алан Шугър — но те бяха познати от телевизията, явяваха се на екрана по причини, които нямаха нищо общо с бизнеса им. Не й се вярваше, че Грант би бил забелязван по този начин в Лондон, но тук, в Шотландия, хората го познаваха по лице, независимо от това, че избягваше медийна публичност. Дали това се дължеше на някаква негова харизма, или просто на факта, че беше едра риба в малко езерце? Бел не би рискувала да гадае.

И това не се отнасяше само до пътниците. Пред терминала, там, където всевъзможни табели и съобщения категорично забраняваха паркирането на коли, един въоръжен полицай стоеше до лендроувъра на Грант. При това не беше застанал там, за да му отправи предупреждение, или за да напише фиш за глоба — явно внимаваше някой да не се опита да направи нещо на дифендъра; Грант го удостои с кимване, съвсем в патриархален дух, докато полицаят поставяше куфара в багажника, после му махна благосклонно и подкара колата.

— Впечатлена съм — каза Бел. — Предполагах, че единствено коронованите особи се радват на подобно отношение.

Лицето му трепна — като че ли не беше в състояние да прецени дали думите й бяха критични или не.

— В моята страна уважават успелите хора.

— Какво? Нима триста години английско господство не са успели да ви отучат от това?

Грант рязко вдигна глава, после осъзна, че тя се шегува и за нейно облекчение се разсмя.

— Не. Вие много повече обичате да критикувате преуспелите. Но ми се струва, че вие също имате слабост към успеха, Анабел. Нали затова работите за мен, вместо да тръгнете по следите на някоя отблъскваща афера с изнасилвания и трафик на хора в Лондон?

— Отчасти. И отчасти защото ми е интересно да разбера какво се е случило всъщност.

В момента, в който произнесе тези думи, й се прииска да се ритне, защото по този начин му подаде идеалната встъпителна реплика.

— И какво открихте в Тоскана? — попита той.

Докато профучаваха по пустите пътища в нощта, тя му разказа какво бе открила и сподели предположенията си.

— Върнах се, защото не разполагам с възможностите, необходими за издирването на Гейбриъл — приключи тя разказа си. — Може би инспектор Пири ще успее да задейства италианската полиция…

— Няма да съобщим това на инспектор Пири — каза твърдо Грант. — Ще наемем частен детектив. Той ще може да ни купува необходимата информация.

— Няма да кажете на полицията какво съм открила? Няма да споделите информацията с тях? Няма да им покажете снимките?

Тя знаеше, че не би трябвало да се шокира от прищевките на много богатите, но неговата категоричност я стъписа.

— Няма никаква полза от полицията. Можем да приключим тази работа сами. Ако това момче наистина е Адам, въпросът става семеен. Не е работа на полицията да го търси.

— Не разбирам — каза Бел. — Когато започнахме търсенето, вие бяхте този, който се обърна към полицията. А сега искате да ги изолирате.

Настана дълго мълчание. Профилът му се открои в нощния мрак, на светлината от арматурното табло, очертаха се мускулите на здраво стиснатата му челюст. Накрая той проговори:

— Простете ми, Бел, но ми се струва, че не сте премислили всичко докрай.

— Какво съм пропуснала?

Почувства онази тръпка на притеснение, която изпитваше винаги, когато главните редактори на вестниците подлагаха на проверка предлаганите от нея материали.

— Споменахте голямо количество кръв по кухненския под. Смятате, че човек, който е загубил толкова кръв, най-вероятно е мъртъв. Това означава, че някъде има труп и сега, когато полицията се занимава със случая, той най-вероятно ще бъде намерен. А когато го намерят, вече ще започнат да търсят убиец…