Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Точно така. В една запустяла вила в Тоскана.

Карен чакаше. Той не каза нищо.

— Не много далеч от мястото, където живеете вие — каза Фил.

Синклер повдигна вежди.

— Не може да се твърди, че живея в съседство.

— Ако се съди по това, което намираме в интернет, разстоянието може да се измине с кола за седем часа.

— Щом казвате. Аз бих казал по-скоро осем или девет часа. Но тъй или иначе, не съм сигурен, че разбирам намека ви.

— Няма никакъв намек, сър. Просто се опитвам да ви обясня къде се намира това място — каза Фил. — Хората, нанесли се незаконно в тази вила, са имали пътуващ куклен театър. Наричали се „Бур Ест“. Ръководителите на групата се казвали Матиас и Урсула. Някога да сте ги срещали?

— Господи! — възкликна раздразнено Синклер. — Това е все едно да питате някой шотландец дали някога е срещал леля ви от Лондон. Доколкото си спомням, през живота си не съм стъпвал на куклен театър, дори и с децата. Не познавам човек на име Матиас. Единствената Урсула сред познатите ми работи в местния клон на банката, и много се съмнявам, че в свободното си време се занимава с кукловодство. — Той се обърна към Карен. — Мислех, че искате да разговаряме за Кат.

— Така е. Съжалявам, но аз мислех, че се интересувате защо подновяваме разследването — каза тя сериозно, възприемайки ролята на доброто ченге. — Предполагам, че вече сте загърбили всичко — сега, когато имате жена и деца.

Той отпусна ръце между коленете си, сплел пръсти.

— Никога не мога да загърбя тази история. Още я обичах, когато тя загина. Макар да ме бе отпратила, не минаваше ден, в който да не мисля за нея. Написах й толкова много писма. И не изпратих нито едно от тях. — Той притвори очи. — Но дори да можех да забравя Кат, никога не бих могъл да забравя Адам. — Той примигна ожесточено и срещна погледа на Карен. — Той е мой син. Кат не ми даваше да го виждам, докато беше съвсем малък, но похитителите го държат надалеч от мен вече двайсет и две години и половина.

— Мислите, че е още жив, така ли? — попита меко Карен.

— Знам, че по-вероятно е той да е загинал само часове след майка си. Но аз съм баща. Не мога да не се надявам, че още ходи някъде по този свят. Че има приличен живот. Така предпочитам да мисля за него.

— Винаги сте били сигурен, че е ваш син — каза Кат. — Въпреки че Кат е отказвала да признае бащинството ви, нито за момент не сте се усъмнили.

Той сключи по-здраво ръце.

— А защо да се съмнявам? Вижте, знам, че връзката ми с Кат беше пред своя край, когато тя забременя. Бяхме се събирали и разделяли половин дузина пъти. По онова време вече почти не се виждахме. Но прекарахме заедно нощта точно девет месеца преди раждането на Адам. После, когато имахме… спорове, я попитах дали е имало някой друг и тя се закле, че не е имало. А Бог ми е свидетел, нямаше никакви причини да лъже. Така погледнато, за нея дори би било по-изгодно да каже, че се е виждала с някой друг. Тогава щях да бъда принуден да призная, че всичко е свършило. Така че на сцената просто не е имало никой друг. — Той разтвори ръце и разпери пръсти. — Той дори имаше моя цвят на косата. Знаех, че е мой син още от мига, когато го видях за първи път.

— Трябва да сте били много разгневен, когато Кат е отказала да признае, че Адам е ваше дете — каза Карен.

— Бях извън себе си от гняв — отвърна той. — Исках да се съдим, настоявах да бъдат направени всички тестове.

— И защо в крайна сметка не се обърнахте към съда? — попита Фил.

Синклер сведе поглед към земята.

— Майка ми ме разубеди — каза той. — Броуди Грант ненавиждаше мисълта, че ние с Кат можем да бъдем заедно. Като се вземе предвид, че е започнал живота си в пълна мизерия в Келти, той имаше извънредно крайни възгледи по въпроса кой би могъл да бъде достоен партньор за дъщеря му. И това със сигурност не би могъл да бъде синът на някакъв служител в имението. Той едва не затанцува от радост, когато се разделихме. — Синклер въздъхна. — Мама казваше, че ако се съдя с Кат за Адам, баща й ще си го изкара на нея и на баща ми. Живеят в къща на територията на имението. Грант навремето обещал на баща ми, че ще могат да останат в нея до края на живота си. Цял живот са работили с ниски заплати, нямат никаква друга осигуровка за старини. Затова си прехапах езика — заради тях. И се махнах, за да не трябва да виждам всеки ден Кат и баща й.

— Знам, че навремето са ви задавали този въпрос, но все пак — минавало ли ви е през ум да си отмъстите на хората, които са съсипали живота ви? — попита Карен.