Вал Макдърмид - Владение на мрака

Беше дошло време да се възползва от услугите, които Броуди Грант бе й предложил. Тя набра номера на Сюзън Чарлсън и каза:

— Здравейте, Сюзън. Трябва да се върна незабавно в Шотландия.

Гленротес

Според Карен проблемът със студените досиета се свеждаше до това, че човек често се изправяше пред непробиваема стена — и тогава наистина просто нямаше какво повече да се направи. Отникъде не се появяваха свидетели, които да разпитва. Нямаше материали от съдебномедицинската лаборатория, които да се опитва да систематизира в логичен порядък. В такива моменти разчиташе единствено на разума си и превърташе непрекъснато онова, което знаеше, както въртим куба на Рубик, с надеждата, че ще успеем да постигнем желаното подреждане.

Беше разговаряла с всички, които можеха да й подскажат какво би могло да се е случило с Мик Прентис. В известен смисъл това би трябвало да й бъде от полза в разследването на обстоятелствата около смъртта на Анди Кар, тъй като тя бе разговаряла със свидетелите в рамките на издирване на изчезнал човек. Когато трябваше да помогнат на полицията да открие изчезнали лица, търсени от близките си, хората по правило разговаряха открито с полицията — освен ако нямаха нещо конкретно за криене. Когато ставаше дума за убийство, не проявяваха особено желание да говорят, а онова, което казваха, беше натоварено с уговорки и опасения. На теория тя трябваше да се види отново със свидетелите и да вземе от тях нови показания, показания, които биха могли да я насочат към други свидетели, а те на свой ред да си припомнят какво е говорил и вършил Анди Кар непосредствено преди смъртта си. Но тя знаеше от опит, че това би било загуба на време сега, когато вече разследваше смърт, настъпила при съмнителни обстоятелства. Независимо от това беше изпратила Минт и един интелигентен нов стажант в криминалния отдел, за да вземат нови показания. Може би пък те щяха да имат късмет и щяха да открият нещо, което тя бе пропуснала. Човек винаги може да се надява.

Тя се зае с досието по случая „Кат Грант“. И в това отношение тъпчеше на едно място. Не виждаше какво би могла да направи, докато не получеше доклада от италианската полиция. Все пак, в тази насока имаше някакъв проблясък. Беше се свързала с родителите на Фъргъс Синклер, с надеждата да разбере къде работи в момента сина им, за да търси начин да поговори с него. За нейно учудване Уили Синклер я уведоми, че синът й щял да пристигне още същата вечер заедно със съпругата и децата си за ежегодната почивка, която прекарвали в Шотландия. Утре сутринта Карен щеше да има възможност да поговори с Фъргъс Синклер. По всичко личеше, че той бе единственият човек, който би могъл при добро желание да даде ключ към личността на Кат Грант. Майка й беше мъртва, баща й не проявяваше такова желание, а никъде в досието по случая не се споменаваха имената на нейни близки приятели.

Карен се питаше дали липсата на приятели е била въпрос на избор или е отражение на личността на Кат. Познаваше хора, до такава степен погълнати от работата си, че липсата на човешка близост почти не им правеше впечатление. Познаваше и други, отчаяно търсещи близост, които обаче имаха някакво свойство да отблъскват хората. Тя се радваше на това, което имаше; разполагаше с приятели, на чиято подкрепа можеше да разчита, и възможността да се посмеят заедно присъстваше постоянно в ежедневието й. Може би в сърцевината на живота й се долавяше липсата на постоянна интимна връзка, но устоите му бяха солидни и й даваха възможност да се чувства добре.

А какви ли са били усещанията, които е будел животът на Кат Грант? Карен бе виждала жени, погълнати единствено от децата си. Винаги изпитваше някакво смущение, когато забелязваше изпълнените им с обожание погледи. Децата бяха също човешки същества, а не богове, пред които да се прекланяш. Дали детето е било център на съществуванието за Кат? Дали Адам е изпълвал цялото й сърце? У страничния наблюдател можеше да остане такова впечатление. Всички предполагаха, че баща на бебето е Фъргъс, но дори да не е бил той, едно беше ясно — тя бе пропъдила бащата на Адам от живота си; изглеждаше, че майката на детето бе пожелала то да бъде единствено нейно.

А може и да не беше така. Карен си зададе въпроса дали не гледа в телескопа от погрешната страна. Ами ако Кат не е пропъдила бащата на Адам? Ако бащата е имал свои причини да се откаже от ролята си в живота на своя син? Може да не е искал да поеме такава отговорност. Може да е носел вече други отговорности, да е имал семейство, чиято нужда от него да му е станала по-ясна при мисълта за предстоящото раждане на друго дете. Може пък просто да е бил с нея за кратко и да си е заминал още преди тя да е разбрала, че е бременна. Несъмнено съществуваха и други възможности, които си струваше да бъдат обмислени.