Вал Макдърмид - Владение на мрака

Беше толкова уверена в успеха си, че почти не можа да повярва на табелата, която висеше на фасадата на жълтата вила с гипсови украси. Отново погледна номера, за да се увери, че стои пред къщата, която й трябва, но нямаше грешка. Тъмнозелените капаци на прозорците бяха здраво затворени. Растенията в глинените саксии, подредени край входната алея, изглеждаха прашни и оклюмали. Тук-там през чакъла бяха избуяли плевели, от отвора на пощенската кутия стърчаха рекламни брошури и каталози. Всичко това потвърждаваше табелата, на която пишеше „Продава се“, а отдолу бяха поместени името и телефонния номер на агенцията за недвижими имоти в близкото Совичиле. Където и да бе Гейбриъл Поршъс сега, по всичко личеше, че не е тук.

Това беше спънка. Но пък не беше краят на света. Беше преодолявала и по-сериозни препятствия по пътя към своите публикации, които й бяха изградили репутация на журналист, който си върши работата както трябва. Трябваше й само да си състави нов работен план и да го спазва. И този път, ако се сблъскаше с неща, които не можеше да свърши сама, можеше да прибегне до възможностите на Броуди Грант. Това не беше кой знае колко утешителна мисъл, но все пак беше по-добро от нищо.

Реши, преди да продължи към Совичиле, да поговори със съседите. Нерядко се случваше човек, който предполага, че е търсен, да направи така, че домът му да изглежда необитаем. Бел вече беше забелязала някакъв човек на балкона на къщата, която се намираше по диагонал срещу дома на Поршъс. Той я наблюдаваше открито, когато пристигна, и после, когато дойде насам по улицата и прочете табелата. Време беше да се злоупотреби леко с истината.

Тя пресече улицата, махна с ръка за поздрав и каза:

— Здравейте?

Мъжът, чиято възраст би могла да е от петдесет и няколко до седемдесет и няколко години, я огледа преценяващо, от което й се прииска днес да беше избрала някоя свободна блуза, а не тази прилепнала по тялото рокля с презрамки. Обичаше Италия, но божичко, колко мразеше начина, по който повечето мъже оглеждаха жените, като че ли бяха добитък. Този дори не изглеждаше добре — едното му око беше по-голямо от другото, носът му приличаше на деформиран корен от пащърнак, космите на гърдите му надничаха над жилетката. Той поглади с малкия си пръст едната си вежда, усмихна се криво и каза:

— Здравейте — съумявайки да накара думата да прозвучи многозначително.

— Търся Гейбриъл — каза тя. Посочи към къщата зад гърба си. — Гейбриъл Поршъс. Аз съм приятелка на семейството му, от Англия. Не съм виждала Гейбриъл, откакто Даниъл почина, а това е единственият адрес, с който разполагам. Виждам, че къщата се продава, и явно Гейб не живее вече тук.

Мъжът бръкна с ръце в джобовете си и сви рамене.

— Гейбриъл не живее тук от много години. Уж следва някъде, но не знам къде. Върна се за известно време, преди да почине баща му, но не съм го виждал от два месеца насам. — Усмивката му отново се появи, вече по-широка отпреди. — Ако ми дадете телефонния си номер, бих могъл да ви се обадя, когато се появи.

Бел се усмихна.

— Много мило, но аз ще бъда тук само няколко дни. Казвате, че „уж следва“ някъде — тя го погледна съзаклятнически. — Но като че ли предполагате, че се е върнал към предишните си номера?

Това й свърши работа.

— Даниъл наистина работеше много. Не се мотаеше. Но Гейб? Той вечно се шляеше насам-натам с приятелите си, не съм го видял с книга в ръце. Какво ли ще е това негово следване? Ако беше сериозен, щеше да се запише в университета в Сиена, за да може да живее у дома и да се занимава с учението си. Но не, вдига се и заминава за някакво място, където може да се забавлява. — Той зацъка с език. — Даниъл беше болен от няколко седмици, когато Гейб най-сетне се появи.

— Може би Даниъл не му е казал, че е болен. Той винаги е бил затворен човек — каза Бел, импровизирайки.

— Един добър син би го посещавал достатъчно често, за да разбере — възрази упорито събеседникът й.

— Значи нямате представа къде следва?

Човекът поклати глава.

— Не. Веднъж го срещнах във влака. Аз се връщах от Флоренция. Така че сигурно е някъде на север. Флоренция, Болоня, Падуа, Перуджа. Би могъл да бъде на всяко от тези места.

— Е, добре, явно трябва да попитам в агенцията за недвижими имоти. Наистина исках да го видя. Съжалявам, че пропуснах погребението. Много от старите приятели ли се събраха?

Той изглеждаше изненадан.

— Погребението беше в затворен кръг. Никой от нас, съседите, не беше поканен, разбрахме едва по-късно. После разговарях с Гейб за това. Искаше ми се да бях оказал почит към паметта на човека, нали разбирате? Той каза, че баща му искал така. А сега вие говорите така, като че ли все пак е имало нещо, което сте пропуснали. — Той извади цигарите си и запали. — Не може да се разчита на децата, че ще ти кажат истината.