Вал Макдърмид - Владение на мрака

На този етап в историята имаше все още много дупки, но те можеха да бъдат попълнени и по-късно. Сега на Бел й трябваше младият човек, известен под името Гейбриъл Поршъс. С или без негово съгласие тя трябваше да се добере до ДНК-проба от него, за да може Броуди Грант да установи със сигурност дали това е изчезналият му внук. След това известността й беше гарантирана. Публикации в пресата, книга — може би дори филм. Беше прекрасно.

Офисът на агенцията за недвижими имоти беше сгушен в една странична уличка близо до Виа Нуова. Витрината беше покрита с разпечатки, на които се виждаха снимки и описания на предлаганите имоти. Тук беше и вилата на Поршъс, стаите и наличните в нея удобства бяха просто изредени, без коментар. Бел бутна входната врата и се озова в малка, сива канцелария. Сиви шкафове с папки, сив килим, бледи стени, сиви бюра. Единственият човек в помещението — трийсетинагодишна жена — се открояваше на този фон като райска птица. Алената й блуза и колието от тюркоази се набиваха на очи и привличаха погледа към тъмната коса, която падаше по раменете й и съвършено гримираното лице. Докато разменяха встъпителните учтивости, Бел си каза, че жената несъмнено умее да подчертава всичко, което има.

— Опасявам се, че всъщност нямам интерес към предлаганите от вас имоти — каза Бел, подчертавайки с жест желанието си да се извини. — Търся собственика на вилата в Косталпино, която продавате. Аз съм стара приятелка на бащата на Гейбриъл Поршъс, Даниъл. За съжаление бях в Австралия, когато Даниъл почина. Сега се върнах за известно време отново в Италия и исках да се видя с Гейбриъл, да му изкажа съболезнованията си. Възможно ли е да ме свържете с него?

Жената извърна очи към тавана.

— Наистина съжалявам, но не мога да направя такова нещо.

Бел бръкна в чантата за портмонето си.

— Мога да заплатя за времето, което ще отделите — каза тя, възползвайки се от традиционната формула на корупцията.

— Не, не, не става дума за това — каза жената, без ни най-малко да се обиди. — Като ви казвам, че не мога, имам предвид точно това — не че не искам, а не мога. — Тя заговори изнервено. — Това е много необичайно. Не разполагам с адрес, нямам телефонен номер или дори адрес на електронната поща на синьор Поршъс. Не разполагам дори с номер на мобилен телефон. Опитах се да обясня, че това е много нестандартен подход, а той каза, че и той бил нестандартен. Каза, че сега, когато баща му е починал, имал намерение да пътува и не желаел да бъде обвързан с миналото си. — Тя се усмихна сухо и пестеливо. — Младите мъже са склонни да приемат такива неща като крайно романтични.

— А ние, останалите, ги приемаме като нетърпим егоизъм — допълни Бел. — Гейбриъл винаги е имал независим дух. Но как се предполага, че ще продадете къщата му, ако не можете да се свържете с него? Как би дал той съгласието си за продажбата?

Жената разпери ръце.

— Той се обажда всеки понеделник. Попитах го: „Ами ако някой дойде с оферта във вторник?“ Той отвърна: „Едно време хората са изпращали оферти в писма и са чакали отговорите им. Нищо няма да им стане, дори да почакат до следващия понеделник, ако намерението им да купуват, е сериозно.“

— А има ли много оферти?

Жената помръкна.

— Не и при тази цена. Мисля, че той ще трябва да свали поне пет хиляди, за да прояви някой сериозен интерес. Но ще видим. Къщата е хубава, би трябвало да се намери купувач. Освен това той я е опразнил, благодарение на което тя изглежда много по-просторна.

Тъй като Бел се канеше да помоли за разрешение да огледа къщата с надеждата там да намери нещо, което би й подсказало къде се намира сега Гейбриъл, последните думи на жената събудиха у нея разочарование. Вместо да помоли да види къщата, тя извади от бележника си визитна картичка, от онези, на които бяха поместени номерът на мобилния й телефон и адресът на електронната й поща.

— Не се безпокойте — каза тя. — Бихте ли го помолили да се свърже с мен, когато се обади в понеделник? С баща му се познавахме повече от двайсет години, иска ми се просто да видя Гейбриъл — и тя подаде картичката.

Алени нокти издърпаха картичката от ръката й.

— Разбира се, ще предам. А ако някога ви се прииска да купите къща някъде тук… — тя посочи снимките и описанията на витрината. — Предлагаме голям избор. Винаги казвам, че тъй като не сме от модната страна на магистралата, цените са по-ниски, но местата са също толкова красиви.

Бел тръгна обратно към колата си, съзнавайки, че не може да направи нищо повече тук. Щяха да минат пет дни, преди Гейбриъл Поршъс да получи известието й, а кой би могъл да каже дали след това той ще се свърже с нея? Ако не се обадеше, тогава вече търсенето му би било работа за тукашен частен детектив, който познава отвътре системата и знае в чии ръце да пъха кафявите пликове с банкноти. Материалът пак щеше да бъде неин, просто някой друг щеше да свърши по-тежката и досадна работа. Междувременно тя трябваше да се върне в Ротесуел и да се опита да се добере до Фъргъс Синклер, за да поговори с него.