Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Нали знаеш какво се казва по този повод — доверието е като девствеността, можеш да го загубиш само веднъж. Е, готова ли си да изпълним сцената с доброто и лошото ченге?

Те отбиха до тротоара, изчакаха пролука в оживеното движение и завиха надолу по хълма, към болницата.

— Разчитай на мен — каза Карен.

Не беше трудно да намерят отделението, където лежеше Люк Гибсън, но преживяването беше мъчително. Нямаше как да си затворят очите за присъствието на болни деца, и картините на тяхното страдание се отпечатваха в съзнанието им като нажежено желязо. Карен си помисли, че една от малкото положителни страни на това да нямаш деца е, че поне не рискуваш да гледаш безпомощно как детето ти страда.

Вратата на стаята на Люк беше отворена и Карен не можа да се възпре да не погледа в продължение на няколко минути майката и сина. Люк изглеждаше много дребничък, лицето му беше бледо и изпито, но не беше изгубило детската си прелест. Миша седеше на леглото до него и му четеше книжка за приключенията на капитан Ъндърпантс 32 32 Captain Underpants (англ. букв.) Капитан Долни гащи — поредица американски детски книжки, наречени по името на супергерой, създаден от двама ученици. — Б.пр. . Тя си променяше гласа в зависимост от героя, чиито реплики четеше, и така историята оживяваше пред сина й, който се смееше на глас на неумелите шеги и на глуповатия сюжет.

Най-сетне Карен се покашля и влезе в стаята.

— Здравейте, Миша — тя се усмихна на момчето. — Ти трябва да си Люк. Аз съм Карен. Трябва да си поговоря малко с майка ти. Може ли?

Люк кимна.

— Разбира се. Мамо, мога ли да погледам диска с „Доктор Кой“, докато те няма?

— Ще се върна бързо — каза Миша, ставайки от леглото. — Но да, може да погледаш. — Тя взе портативния DVD плейър и пусна филма.

Карен изчака търпеливо тя да приключи, после я отведе в коридора, където ги чакаше Фил.

— Трябва да поговорим — каза Карен.

— Добре — отвърна Миша. — По-надолу по коридора има стая за родители.

Тя тръгна напред, без да чака отговор и те я последваха. Влязоха в малка, светло боядисана стая, обзаведена с автомат за кафе и три дивана с хлътнали седалки.

— Тук се спасяваме, когато ни се стори, че вече не издържаме — тя показа диваните. — Удивително е на какво можеш да заспиш, след като си прекарал дванайсет часа до леглото на болно дете.

— Съжаляваме, че се натрапихме…

— Не сте се натрапили — прекъсна я Миша. — Добре е, че се запознахте с Люк. Очарователно дете е, нали? Нали сега разбирате защо съм склонна да продължа с търсенето, макар че майка ми не иска да се ровите в миналото. Казах й, че не е постъпила правилно миналата неделя. Вие трябва да задавате тези въпроси, ако искате да намерите баща ми.

Карен хвърли бърз поглед към Фил, който изглеждаше не по-малко учуден от нея.

— Не знаете ли, че майка ви дойде да се види с мен тази сутрин? — попита тя.

Миша се намръщи.

— Нямах представа. Каза ли ви онова, което искахте да научите?

— Искаше да прекратя търсенето на баща ви. Каза, че според нея той не бил изчезнал. Че е напуснал вас двете по свой избор, и че няма желание да се върне.

— В това няма никакъв смисъл — каза Миша. — Дори да е решил да напусне нас, той не би обърнал гръб на внука си, който има нужда от него. А по всичко, което съм чувала за баща си, съдя, че е бил добър човек.

— Тя твърди, че се опитвала да защити вас — каза Карен. — Страхува се, че ако все пак успеем да го намерим, той ще ви обърне гръб за втори път.

— Или е така, или тя знае за изчезването му повече, отколкото е склонна да признае — каза мрачно Фил. — А вероятно не знаете и друго — че открихме човешки останки.

Кампора

Бел седеше на миниатюрното балконче и наблюдаваше как небето и околните хълмове сменят цветовете си, преминавайки през целия спектър на светлината, докато слънцето потъваше сред великолепието на залеза. Тя чоплеше студеното свинско и картофите, оставени от Грация в хладилника й, и обмисляше следващия си ход. Мисълта за предстоящата битка с италианската бюрокрация никак не я радваше, но ако искаше да открие Гейбриъл Поршъс, трябваше да издържи. Извади отново копираните снимки на Рената и се запита дали приликата не е плод на въображението й.

Но отново установи, че тя просто се набива на очи. Хлътналите очи, извитият като клюн нос, широката уста — всичко това повтаряше характерните черти на Броуди Грант. Действително, устата беше по-различна. Устните бяха по-пълни, по-добре оформени. Несъмнено по-привлекателни за целувки, помисли Бел и незабавно се укори за мисълта си. И Броуди Грант, и дъщеря му бяха тъмнокоси — косата им беше толкова тъмна, че би минала за черна. Но косата на момчето беше много по-светла, дори ако вземем предвид известно изсветляване под въздействието на силното италианско слънце. Лицето му беше и по-широко. Имаше разлики, човек не би могъл да сбърка Гейбриъл Поршъс с младия Броуди Грант, не и ако се съдеше по снимките, които Бел бе видяла в Ротесуел. Но биха могли да минат за братя.