Вал Макдърмид - Владение на мрака

Мислите й бяха прекъснати от иззвъняването на телефона. Тя го погледна с въздишка. Колко досадно, че идентификацията на повикването не функционираше навсякъде в чужбина. Нямаше как да разбереш дали не се обажда човек, когото се стремиш да избягваш. А записването на повиквания на гласовата поща, за да можеш да ги прослушваш, излизаше безобразно скъпо. Да не говорим пък за това, че нейната част от отговорността за племенника й не допускаше да игнорира неидентифицирани повиквания.

— Ало? — каза тя предпазливо.

— Бел? Обажда се Сюзън Чарлсън. Подходящ ли е моментът?

— Да, напълно.

— Получих мейла ви. Сър Бродерик ме помоли да ви предам, че е много доволен от напредъка, който отбелязахте до тук. Искаше да знае дали имате нужда да направим нещо тук. Бихме могли да организираме търсения, такива неща.

Бел потисна горчивия си смях. През целия си живот на професионалист бе вършила сама черната си работа или най-малкото бе полагала усилия да убеди някой да я свърши вместо нея. Не й беше минало през ум, че докато работи за Броуди Грант, би могла да се отърве от досадната част на задълженията си.

— Разполагам с необходимото — отвърна тя. — Можете обаче да ми помогнете за по-личните въпроси. Не мога да се отърва от усещането, че в някаква точка в миналото животът е срещнал Катрина или с Даниъл Поршъс, или с онзи Матиас, който може да е немец, но може и да е британец. Не изключвам възможността да е и швед, като се има предвид къде е завършила висшето си образование Катрина. Трябва да разбера кога и къде се е случило това. Може би са останали някакви нейни бележници, в които си е записвала ангажиментите, или тефтери с телефони и адреси? Освен това, когато се върна, би било наистина наложително да открия нейните приятелки. Трябват ми жени, на които тя може да се е доверявала.

Сюзън Чарлсън си позволи да се позасмее леко и благовъзпитано.

— В такъв случай ще останете разочарована. Ако си мислите, че баща й е потаен, имайте предвид, че ако го сравним с Катрина, можем да кажем, че направо има слабост към откровеничене. Катрина беше като котката на Киплинг, която си ходи, където си ще. Всъщност най-добрата й приятелка беше майка й. Бяха много близки. Като изключим Мери, единственият друг човек, който наистина знаеше какво става в главата на Кат, беше Фъргъс.

Името увисна във въздуха между тях.

— Предполагам, че не знаете къде бих могла да намеря Фъргъс?

— Можете да поговорите с баща му, когато се върнете. Той често идва да посети семейството си по това време на годината — отвърна Сюзън. — Уили не счита, че е подходящо да съобщава това на сър Бродерик, но аз знам, че е така.

— Благодаря ви.

— Ще се опитам да потърся някакви бележници и записки, но не се надявайте, че ще открия нещо важно. Проблемът с творците е там, че те разчитат работата им да говори вместо тях. Кога се прибирате?

— Не съм сигурна. Зависи какво ще успея да свърша утре. Ще ви уведомя.

Нямаше какво друго да каже, не последва размяна на любезности. Бел не помнеше друг случай, в който до такава степен да не е съумявала да установи контакт с друга жена. През целия си живот като зряла жена се бе учила да убеждава хората да споделят с нея неща, които всъщност не са искали да споделят. Със Сюзън Чарлсън обаче се провали. Тази задача, която започна просто с желанието да се възползва от минималния шанс да накара един прочут със саможивостта си човек да проговори, й даваше възможност да вижда понякога собствената си личност в изненадващо различна светлина.

Какво ли ще последва сега, питаше се тя, докато отпиваше дълбока глътка от виното си. Какво ще последва сега?

По радиото някаква американска изпълнителка на алтернативна кънтри музика пееше с пълно гърло нещо за Деня на независимостта. Само че в случая не ставаше дума за националния празник, а за едно доста радикално решение на проблема с домашното насилие. Като служител на полицията Карен не можеше да одобри чутото; но като жена трябваше да признае, че предлаганото в песента решение има своите положителни страни. Ако Фил беше тук, тя би се обзаложила с него на един паунд срещу златен часовник, че мъжът, с когото отиваше да се срещне, не слуша тази песен в колата си.

Караше бавно по тясната уличка, която водеше към мястото, където навремето са се намирали изходът и административните сгради на мината „Майкъл“. Сега тук имаше само едно пусто пространство с напукан асфалт, където някога са се намирали касата и работническият стол. Всичко останало беше преобразено, останките от мината бяха заличени, слели се с околния пейзаж. Без ръждивочервения пилон на подемния механизъм й беше трудно да се ориентира. Но в другия край на асфалтовата площадка бе паркирана една кола, обърната към морето. Човекът, с който трябваше да се срещне, я чакаше.